15
юни, четвъртък
Петият ден от нашата българска обиколка започна с
разглеждане на Варна, най-сетне.
Ва̀рна е град в
Североизточна България, разположен по бреговете на Черно море и Варненското
езеро и е административен център на едноименните община и област. Той е
най-големият град в Северна България и по българското Черноморие. Варна е на
трето място по големина в България след София и Пловдив. На територията му е
разположено Адмиралтейството на Българската армия.
В
града се съхранява принадлежащото на Култура Варна златно съкровище от
халколита, за което се смята, че е най-старото златно съкровище в света. Варна
често се нарича „морската столица“ или „лятната столица на България“ и е важен
туристически и културен център, изходна точка за курортите по Северното
Черноморие. Сред международните културни събития, които се провеждат в града,
са фестивалите Варненско лято, Любовта е лудост, Златният делфин, Август в
изкуствата, Видеохолика и други.
Град
Варна е разположен на северния и на западния бряг на Варненския залив и край
Варненското езеро. Най-южната и централната част на града се свързват
посредством Аспаруховия мост. Варна заема площ от 238 km2.
Южно
от протока, свързващ залива и езерото, са разположени кварталите Аспарухово и
Галата. На северния бряг се намират промишлена зона и пристанищният комплекс.
Североизточно от тях са централната градска част с историческия център (т.нар.
„Гръцка махала“) и централните плажове.
Около
града постепенно се образува агломерация с вилните зони край „Евксиноград“,
квартал „Виница“, чак до „Златни пясъци“ . Територията в посока гр.
Аксаково също е в процес на застрояване.
В
чертите на града са курортните комплекси Св. Св. Константин и Елена и Златни
пясъци. Градът има пясъчни плажове и топли минерални извори с температура
35–50 °C.
Предполага се,
че сегашното име на града идва от старобългарското варнъ – „черен, вран“. Друга
теория свързва името с думата „вар“, означаваща минерален извор.
Най-ранните
следи от човешко присъствие във Варненско са засвидетелствани от старокаменната
епоха (палеолита) преди около 100 000 г., както и от мезолитните находки от
района на м. Побитите камъни. В чертите на града са открити едни от
най-древните поселения по Черноморието с над 7000-годишна
давност.
През
1972 г., по време на строителни работи, е открит Варненският халколитен
некропол, който датира около 4400 г. пр.Хр. В него е
намерено най-старото златно съкровище в човешката история, както и други
предмети от сребро, мед, бронз, кремък и глина.
Известно
е, че на брега на Варненския залив, където сега се намира старата част на
града, се намирала крепостта Одесос, което е старогръцки превод на по-старото
име – Варна, основана през 6 в.пр.Хр. (около
570 г. пр.Хр.), в близост до същото старо тракийско селище в областта Варна от
милетски колонисти. Един от почитаните е тракийският бог Дарзалас. Счита се, че
градът е имал и храмове на Аполон и Дионис. През следващите години и векове
крепостта е под властта на много завоеватели, включително Александър
Македонски, но не пада поради обсадата, а става автономна част от империята на
гръцкия завоевател със споразумение. Градът остава македонско владение до
смъртта на Лизимах през 281 г.пр.н.е., след
което възстановява независимостта си.
В
началото на новото хилядолетие Одесос е част от съюза Пентаполис между
градовете Томи (днес Констанца), Калатея, Месемврия (днес Несебър)
и Аполония Понтика (днес Созопол). Първите монети на Одесос са с лика на
великия бог Дарзалас, представен в легнало положение и държащ „рога на
изобилието“, както и с амфора в обърнато положение. В монетите е изобразен и
монограм на града. Рогът е символ на богатство и плодородие, а амфората
символизира виното, произведено във варненския край.
През
II в.
градът е обграден с нова крепостна стена от римляните. След разделянето на
Римската империя през 395 г. той е включен в границите на Източната Римска
империя, известна още като Византия. Независимо кои са били владетелите на
крепостта, градът остава винаги със самостоятелно управление и с развита
култура, търговия и занаяти, както и е селище с традиции в сеченето на монети.
Нападенията
на готите от север, както и последвалата обществено-икономическа криза, нанасят
сериозни удари върху града. През 447 г. император Теодосий II сключва примирие в
Одесос с Атила, вожда на хуните, като така
успява да го отдалечи от града. По този начин Одесос започва своето възраждане,
като по времето на император Юстиниан I градът изживява икономически и културен
подем.
В
края на VI в.
крепостта е напълно разрушена от нашествията на авари и славяни и името Одесос
постепенно изчезва. Името Варна, което според някои хипотези има прабългарски
произход, е упоменато за първи път във византийските хроники от Теофан
Изповедник и Патриарх Никифор във връзка с поемането на контрола на земите
отвъд Дунав от аспаруховите българи и тяхната победа при Онгъла над ромеите
през 680 г.
През
VII в.
кан Аспарух превзема Одесос и се установява в дворците на неговия акропол. В
града е бил подписан от посланиците на византийския император Константин
Погонат и Аспарух актът, с който е провъзгласено основаването на българската
държава на Балканския полуостров. Вярва се, че в същата зала е била подписана и
конвенция между Аспарух и славянските племена, живеещи между Дунава и Балкана,
за защита от външни нападения.
След
това,
според Теофан,
от 773 до 950 г. градът преминава ту във владение на византийците, ту на
българите, а от 950 до 1202 г. e владение на Византия. Според Иван Иванов и
колегия обаче градът е бил разрушен в средата на VII в.
и е възстановен през 11 в.
В
края на VIII в.
Варна е в пределите на българската държава, където умира българският кан Паган,
който се опитва да запази града в територията на България чрез мирни преговори.
След покръстването на българите през 864 г. по времето на цар Борис I, градът
става важен християнски център, начело на който стоял митрополит. Към 970 г.
Варна е превзета от Византия, но в края на 12 в.
цар Калоян я освобождава. Вече е издигнат негов паметник в града.
През
XIII – XIV в.
във Варна има не само български, но и венециански, ромейски, генуезки,
дубровнишки и флорентински търговци. През 1369 г. цар Иван Александър отстъпва
Варна на добруджанския деспот Добротица в знак на благодарност за помощта,
която той му оказва за възвръщането на Видин в пределите на българската
държава. Варна става столица на неговия син Иванко Тертер. От
1372 до 1389 г. Варна е включена в Карвунското деспотство на Балик.
През
1389 г. Варна е завладяна от османските турци. На 10 ноември 1444 г. край града
обединените полско-унгарски кръстоносни войски на крал Владислав III, наречен
Варненчик, и трансилванския войвода Януш Хунияди са победени от османците. Днес
в морската столица има изграден мавзолей на християнския военачалник.
По
времето на османското владичество Варна запазва своето стратегическо и
търговско значение. През 18 – 19 в. Варна на два
пъти е освобождавана за кратко време от руските войски: през 1773 и 1828 г.
През май 1854 г. в града се провежда съюзническа конференция на Османската
империя, Великобритания и Франция, които заедно воюват срещу Русия по време на
Кримската война (1854 – 1856 г.). По
времето на тази война през Варна е прекарана телеграфна линия, а през 1866 г. е
завършена първата в България жп линия (Русе – Варна), която спомага за
съживяването на търговията.
На
12 март 1860 г. е отслужена църковна служба за пръв път на български език,
десет години преди създаването на българската екзархия.
На
24 май 1862 г. във Варна за първи път са почетени Св. Св. Кирил и Методий.
Създават
се община, банка, болница, училище, църква и читалище, които спомагат за
възраждането на българския дух.
Варна
е освободена окончателно на 27 юли 1878 г., когато руските войски влизат в
града по силата на Санстефанския прелиминарен мирен договор
от 3 март 1878 г. и на Берлинския договор от 13 юли 1878 г.
След
Освобождението във Варна все още доминира турското и гръцкото население. Наред
с тях в града живеят българи, евреи, арменци, татари и гагаузи. До средата на
XIX в.
българите са незначителна част от населението на Варна. Освобождението заварва
Варна с не повече от 3500 българи при общо население от 21 000 души. Чак след
Освобождението, когато е разрушена крепостната стена и се заселват много
българи от Северна Добруджа, Бесарабия, Тракия и Македония, се развива Ени
махале, т. е. българската махала.
След
Освобождението градът се развива като важен търговски, пристанищен и
индустриален център. Изграждат се едни от големите памукотекстилни,
корабостроителни и кораборемонтни предприятия в страната.
Между
1883 и 1885 г. през Варна е минавал прочутият Ориент Експрес.
През
мандата на Кръстьо Мирски като кмет на Варна през годините 1888 – 1890 г. се
осъществява грандиозна програма за изправяне и разширяване на улиците. Старите
и новообразуваните улици се павират с „бандъръмски камък“. Програмата се
финансира от собствени средства на общината и от заеми. Градът е благоустроен
значително и в културно-просветен план. Построяват се училищата „Св. Кирил“,
„Св. Наум“,
разширява се училище „Св. Методий“. През
1890 г. се изграждат първите модерни морски бани на релси, което издига
авторитета на Варна като морско летовище. По това време се изготвя първият
план за разширение на Морската градина, построява се часовниковата кула и
първата театрална зала „Съединение“.
През
1892 г. във Варна е основано първото Българско търговско параходно дружество, а
през 1894 г. е поставено началото на съвременния български морски флот, като за
нуждите на параходното дружество от Англия са закупени параходите:
1100-тонният „България“ и 700-тонният „Борис“ за поддържане на първата морска
линия Варна – Бургас – Цариград. През 1906 г. е открито и модерно пристанище с
вълнолом във Варненския залив. Градът се превръща в център за изучаване на
морето и използване на неговите богатства. Построена е зоологическа станция с
аквариум.
През
януари 1896 г. правителството на Константин Стоилов предлага и Народното
събрание гласува закон за създаването на Военноморски сили. Унтерофицерската
школа в Русе се разделя и във Варна се формира Машинно училище за подготовка на
машинисти за флота. Флотският духов оркестър се премества през същата година от
Русе във Варна.
Архитектурният
облик на града бързо се изменя от ориенталски в централно-европейски вид.
Редица млади архитекти и инженери, завършили в чужбина,
работят за благоустрояването на Варна, създавайки десетки нови частни и
обществени сгради, повечето от които и до днес носят статут на паметници на
архитектурата. Към днешна дата в града има много разрушени стари сгради. В повечето
случаи липсва правилна поддръжка и реставрация. По-големите обекти са най-поддържани
– Драматичният театър, Археологическият музей, Офицерският клуб и др.
През
1908 г. е съборена последната останала част от средновековната крепост на
Варна. Сринати са и всички джамии. В края на 1900 г. е завършена красивата
сграда на Военния клуб, построена по проект на военния инженер Тодор Бояджиев.
Така се поставя началото в строителството на красиви и модерни частни сгради в
стила неокласицизъм.
С промяната на облика на централната градска част се изменя и съставът на
населението, особено след антигръцките вълнения в България от 1906 г., когато
много гръцки семейства се изселват от Варна. Кварталите (махалите) приемат нови
български имена, като останали от миналото са само Гръцката и Арменската
махала.
При
избухването на Балканската война в 1912 г. 225 души от Варна са доброволци в Македоно-одринското
опълчение.
До
Балканските войни Варна се развива като главен търговски
център на България за внос на стоки от Средиземноморието
и колониалните западни империи. Балканските войни слагат край на подема в
търговски оборот на стоки, а отнемането на Южна Добруджа от България и притокът
на бежанци от Македония, Тракия и Добруджа (над 30 000) в града засилва
безработицата и бедността, и допълнително усложнява нелекото следвоенно
положение на гражданите.
На
10 юни 1921 г. Варна официално е обявена за морски курорт от тричленна комисия,
изпълняваща ролята на общинска управа. На държавно ниво този акт се потвърждава
с царски указ, издаден през 1925 г. На 7 май през същата година започва
строителството на модерни морски бани. С изграждането на морските централни
бани, официално открити на 1 август 1926 г.,
и на северните бани, открити през 1928 г. и разполагащи с водна пързалка и
остро критикуван от обществеността смесен плаж, градът се превръща в модерен
морски курорт.
На
8 септември 1944 г. Съветски
войски (Трети Украински фронт и Черноморския флот) навлизат в България през
северната и морската граница, без да им бъде оказвана съпротива от българската
войска, а във Варна морската пехота извършва десант. При нахлуването на
съветските войски във Варна командирът на Трета българска армия ген. Никола
Христов е убит. С окупацията още на 8 септември във Варна се установява
управление на ОФ, като всички дейности на градското управление се съгласуват
със съветското командване.
В
следващите години управлението на БКП
национализира фабрики и частни предприятия, както и баните.
Новата
градската управа подпомага културата и изкуството. Още през 1946 г. се създава държавен
симфоничен оркестър, през 1947 г. се откриват
варненската опера и балетът към нея. През 1953 г. е
открит кукленият театър, а през 1955 г. – музеят на
революционното движение (днес Музей за история на Варна).
От
20 декември 1949 г. до
20 октомври 1956 г. градът носи името Сталин, Сталинград, на името на Йосиф
Сталин. Поради голямата миграция към града Министерският съвет ограничава
приемането на нови граждани в гр. Сталин. Краят
на 50-те години на века е белязан с дейности по разширяването и
благоустройството на Морската градина. През 1956 г. е изграден детският кът
(две години след него е открито декоративно езеро), а година по-късно и Летният
театър. Алеята на възрожденците е освежена, засадени
са нови дървета, а през 1959 г. е открит Пантеон на загиналите в борбата против
фашизма. С постановление на Министерския съвет от 1 декември 1955 г. започва
изграждането на курорта Св. Св. Константин и Елена (Дружба), а от август 1956
г. – и на Златни пясъци. Строежът на нови хотели в Св. Св. Констанин и Елена
започва през 1956 г., а курортът е завършен в края на 60-те години на века.
Първата
копка в комплекса Златни пясъци е направена през 11 август 1956 г., строежът на
хотели се извършва бурно, което води и до известно еднообразие в плановите
схеми.
През
1975 г. към града са присъединени селата Виница, Владиславово и Галата.
Във
Варна са представени всички религиозни общности в България.
В
града и околността се намират множество храмове – както православни, така и на
други от разпространените религии в България – арменски, евангелистки,
мормонски, адвентистки и католически християнски храмове, джамия, будистки
център.
Православните
храмове са 14, а сред най-известните в града са:
·
Катедралата
„Св.
Успение Богородично“, един от неговите символи и четвърта по големина в
страната (след храм-паметника „Св. Александър Невски“ в София, „Св. Висарион Смолянски” в Смолян и Видинската
катедрала „Св. Димитър“);
·
Църквата
„Св. Николай“ – на централната пешеходна улица;
·
Църквата
„Св. Параскева Петка“ (или само „Св. Петка“);
·
Църквата
„Св. Атанасий“ в непосредствена близост до Римските терми.
Към епархията
принадлежат и 7 православни параклиса в града. В непосредствена близост до
Варна са и два манастира: „Св. Св. Константин и Елена” в едноименния курортен
комплекс и „Св. Димитър Солунски” в местността „Евксиноград“. На около 30 km
северозападно от Варна се намира действащият манастир „Св. Марина“.
Катедрален
храм „Успение на Пресвета Богородица“. На 9 ноември
1879 г. Варненско-преславският митрополит Симеон свиква събор да избере
осемчленна комисия, която да се погрижи за събиране на помощи и за построяването
на църква и училище. По-късно – през 1880 г. (на 22 август) – след тържествен
молебен българският княз Александър I полага основния камък на съборната църква
във Варна „Успение на Пресвета Богородица“.
„Свети
Николай Мирликийски Чудотворец“. Построен с
дарението на одеския
жител, руски поданик Параскева Николау, родом от гр. Варна. Строежът на храма
заедно с болницата е започнат през 1859 г. и продължава единадесет години.
„Света
Параскева“. Построен
през 1785 г. и е
вторият по възраст варненски храм.
„Успение
Богородично“. Най-старият
запазен и действащ православен храм във Варна. Съществува от 1602 г.
„Света
Петка Българска“. Най-голям
храм след Катедралния.
„Свети
Атанасий“. Старата
митрополитска църква на града. Съществувала в Средновековието,
но в днешния си вид е построена през 1838 г. на мястото на изгорелия две години
по-рано древен храм.
„Св. Димитър”. Градежът на сегашния храм „св.
Великомъченик Димитър Солунски чудотворец” започва през
1902 г. и през следващите години е завършен основният му корпус. Камбанарията
на черквата и притворната постройка са завършени едва през 1939 г.
Варна
разполага с драматичен театър, детски и куклен театър, както и с един частен
театър. Варненската опера е открита на 1 август 1947 г. Операта организира от
2000 г. всяка година Коледен и Великденски музикален фестивал, а от 2010 г. и
„Опера в Летния театър”. Всяка година бива организиран Международният музикален
фестивал “Варненско лято”. Варненската опера е гастролирала в Югославия,
Чехословакия, Украйна, Италия, Испания, Гърция, Индия, Румъния, Египет,
Германия, Швейцария, Австрия. През 1999 г. Варненската опера се обединява с
Варненската филхармония и продължава дейността си под названието
Оперно-филхармонично дружество "Варна". От 28 юли 2010 г. Драматичен
театър "Стоян Бъчваров" и Оперно-филхармонично дружество
"Варна" са обединени в Театрално-музикален продуцентски център "Варна". След обединението
Драматичен театър "Стоян Бъчваров" запазва името си, но Оперно-филхармонично
дружество "Варна" се преобразува в Държавна опера-Варна.
На
26 март 1912 г. кметът на Варна Иван Церов полага основния камък за театрална
сграда на пл. "Независимост". На 12 март 1921 г. се открива първият
театрален сезон с пиесата “Инстинктът” от Анри Кестмекер. Спектаклите се играят
в зала “Съединение”, сега сцена "Филиал", тогава дървена пристройка
към часовниковата кула, изпълнена по общинска поръчка от арх. Сава Димитриевич,
където освен театрални представления се изнасят литературно-музикални вечери и
концерти. През 1927 г. варненската общественост възобновява идеята за нова
театрална сграда и подпомага финансово строежа с дарителска кампания. За
по-малко от месец се събират 1 милион лева. Управителното тяло на Народната
театрална кооперация отпуска заем от 2 милиона лева. В проекта на арх. Никола
Лазаров на определен етап от строителството участва и арх. Дабко Дабков.
Цялостно строежът е завършен от градския архитект Желязко Богданов през 1932 г.
През 1947 г. новата сграда приютява новосъздадената опера.
Театър
„Българан“ е първият и единствен професионален частен театър на културната
карта в гр. Варна и Североизточна България. Първата
презентация на проекта БЪЛГАРАН се състоя през 2005 г. в сградата на
Военноморския клуб във Варна, където днес изцяло със собствена звукова,
светлинна и сценична техника е изградена залата на театъра.
Театър
"Българан" не само интерпретира съвременни драматургични текстове, но
и формира пространство, в което начинаещи театрали да имат възможност да творят
и доказват себе си. В представленията на театъра играят над 60 актьори,
между които са Стоянка Мутафова, Христо Мутафчиев, Валентин Танев, Камен Донев,
Асен Блатечки, Яна Маринова, Пламен Сираков, Герасим Георгиев, Мария
Сапунджиева, Йонна Буковска, Красимир Ранков, Стефка Янорова, Мариус Куркински,
Мариус Донкин, Елена Петрова и др. Също така театър „Българан“работи съвместно
с Драматичните театри от Сливен, Габрово, Хасково, Пловдив, Добрич и Пазарджик.
На сцената на театъра се представят както собствени, така и гостуващи
постановки. Освен като Отворена сцена, театър „Българан“ е копродуцент на 7
сценични продукции. Към днешна дата има продуцирани четири собствени
представления, един театрален сериал и четири представления за деца с
професионални режисьорски и актьорски екипи. Притежава и собствено звукозаписно
студио,
което технически обезпечава спектаклите.
Фестивален
и конгресен център - Варна (ФКЦ) е открит през 1986 г. От създаването си той се
налага като център на най–престижните местни събития в сферата на изкуството и
културата. Там освен артистични прояви и фестивали се организират и научни
срещи, семинари, различни фирми отбелязват своите годишни празници. ФКЦ е
съорганизатор на Международния филмов фестивал "Любовта е лудост",
фестивала на българския игрален филм „Златната роза”, фестивала на европейските
филмови копродукци, международния музикален фестивал „Варненско лято”,
Варненския театрален фестивал, международния майски хоров конкурс,
международния балетен конкурс "Варна", европейския музикален фестивал,
Коледния и майския салон на изкуствата, международния детски фестивал на
изкуствата „Съзвездие море – слънце, младост, красота”. Сградата на Фестивален
и конгресен център се намира в непосредствена близост до
входа на Морската градина.
Дворецът
на културата и спорта във Варна e комплекс за конгресни, културни и спортни
прояви. Разполага с 6 зали, възстановителен център, фитнес зала, пресцентър,
модерен търговски център. Спортно-възстановителният център е обзаведен със
сауни, тангентори. Дворецът има търговски център с възможности за отдих и
приятно прекарване на свободното време.
Административно
към Двореца на културата и спорта e причислен и Летният театър в Морската
градина. В Летния театър биват организирани национални и международни прояви.
Варненският
Археологически музей заема площ от 2000 m2 и има 32 зали с постоянни
изложби: Праистория, Античност, Средновековие, Възрожденска иконопис. Там се
намира и най-старото златно съкровище в света, датирано от 4000 год.пр.Хр. Първите археологически материали са били събрани
от Карел Шкорпил и Анание Явашов през 1887 г. На 3 юни 1887 г. с наличните
находки уреждат музей в Градската библиотека. Четири години по-късно по
нареждане на тогавашното Министерство на народното просвещение (1892 г.), без
желание, варненските дейци са принудени да изпратят сбирката в София, за
създаване на централен музей (1893 г). Година по-късно (1894 г.) Карел Шкорпил
урежда нова музейна сбирка, която пренася в Девическата гимназия (1895 г.).
Дълги години заради нежеланието на министерството да се създават музеи извън
София, археологическата сбирка се помещава в приземието на Девическата
гимназия. През 1906 г. тържествено в помещение на тавана на гимназията е открит
Окръжен музей. През 1993 г. сградата на гимназията е изцяло заета от
възстановения Археологически музей.
Други забележителности:
·
Военноморски
музей;
·
Парк-музей
"Владислав Варненчик";
·
Къща-музей
на Георги Велчев;
·
Музей
за историята на Варна;
·
Музей
на Възраждането;
·
Етнографски
музей;
·
Варненски
природонаучен музей;
·
Музей
на куклите;
·
Музей
по история на медицината;
·
Историко-етнографски
комплекс "Прабългарско селище Фанагория";
·
Варненска
астрономическа обсерватория и планетариум;
·
Делфинариум
Варна
Праисторически и
антични обекти:
·
Варненският
некропол с
най-старото златно съкровище в света;
·
Римските
терми на Одесос са сред най-запазените архитектурни паметници от античния
период в страната и се намират в югоизточната част на днешния град, в близост
до пристанището. Термите са изградени към края на II в.
Според проучванията височината на сводестите конструкции е била над 20 m, а
общата площ на съоръжението около 7000 кв. м.
Баните са работили
до края на III в.
През XIX в.
подземията на термите са ползвани като затвор. През 1892 г. Стамболовистите
затварят и изтезават в термите Петко войвода. В днешни дни през лятото в
термите работи летен театър, изнасят се концерти;
·
Със
своите 850 дка
Морската градина на Варна е национален паметник на градинското и парковото
изкуство. Нейното строителство е по проект на Антон Новак, чешки
градинар-декоратор, поканен в града от Карел и Херман Шкорпил. В морската
градина има Алея на възрожденците с паметници на бележити българи от
Възраждането и националноосвободителните ни борби. На входа на Морската градина
се намира паметник на Антон Новак. Неповторимостта и притегателната сила на
Морската градина или Приморския парк се дължат и на съседството на морето, и на
плавното преливане на морския ландшафт със зеленината на бреговата зона.
Плитководието на Варненския залив и подхранването на брега от едрия пясъчник от
срутищата на високия скат обуславят по-нататъшното разширяване на бреговата
ивица навътре в морето. Средно на всеки квадратен метър от ската се падат 5 m2,
отвоювани в морето. Тази особеност на нарастване на Приморския парк към морето,
както и развитието на морските спортове, го правят привлекателно и перспективно
място за отдих и почивка. В
Морската градина са разположени Варненският Аквариум и Делфинариумът;
·
В
близост до Варна на площ от 13207 дка се намира
природният парк Златни пясъци със скалния Аладжа манастир. Той е вторият обявен
парк в България след Народен парк Витоша;
·
Аспарухов
парк;
·
Парк
"Владислав Варненчик";
·
Парк
"Младост";
·
Парк-паметник
на българо-съветската дружба;
·
Университетска
ботаническа градина;
·
Зоологическа
градина.
Нямахме време за музеи и атракции, затова само се
разходихме по централния площад и видяхме Драматичния театър – много красива
сграда. После отпътувахме към следващото място в списъка за деня.
Забележителните изправени каменни стълбове, известни с
името Побитите камъни, са уникален
геоложки феномен. Той се намира на 18 км западно от гр. Варна, в землищата на
варненските села Слънчево, Баново, Страшимирово, Белослав и Повеляново.
В полупустинна местност са разположени на големи и малки
групи огромните каменни колони, съставляващи пояс, ориентиран в посока север-
юг, дълъг над 8 км. Каменните стълбове имат различни размери - височината им
варира от 0,7 до 5,9 м, а диаметърът им се колебае от 0,7 до 2,6 м. Най-посещаваната
група е известна с името Централна или Дикилиташка. В нея се наброяват около
300 големи и малки колони, оформени в ивица, дълга 810 м и широка 115 м.
Някои от тези колони са кухи в средата, а други са
плътни. Материалът, от който са изградени те, е светлосив варовит пясъчник с
карбонатно съдържание. Някои от колоните са така разядени от външните сили, че
са придобили фантастични очертания.
За произхода на Побитите камъни са изказани множество
хипотези. Счита се, че преди около 50 млн. години тези земи са били морско
дъно, след което водите се оттеглили, районът се осушил и са започнали
ерозионните процеси. Под влияние на вътрешни земни сили варовиците се напукали,
а валежите, падащи върху повърхността на тези варовикови скали, постепенно
разтваряли варовика. Други учени защитават становището, че те имат органичен
произход и са оформени от подводни коралови рифове. През 1963 г. е изказано
мнението, че Побитите камъни представляват вкаменена еоценска гора или пък
биогенни водораслови постройки (биохерми). Но най-новата теория доказва, че
тези структури са се формирали около природни газови извори с доминиращо
съдържание на газ. Такива образувания има известни на много места по света,
както на сушата, така и в акваториите на Световния океан.
Пейзажът на Побитите камъни може да ни пренесе мислено
към пустинните места, но тук пясъците не са безжизнени. Едно по-задълбочено
наблюдение ще открие оригинално фаунистично разнообразие. В гънките на
пясъчните ребра ще забележим дебнещия своята плячка мраволъв. Интересни са и
някои насекоми като например: пясъчната оса, едрите жълтоглави стършелоподобни
скалии, много скакалци. По скалните колони прибягват малки сивопепеляви
гущерчета. По-рядко се среща големият зелен гущер със синьо оцветяване на главата.
Той не е отровен и събира възхищението на посетителите. Не му отстъпва и
големият ивичест гущер, който на гърба си има надлъжни светли ивици. От змиите
най-чест представител е обикновеният голям стрелец. Той е безопасен за човека.
Рядко се среща рогоносата пепелянка, която е отровна. Срещат се и бавнодвижещи
се костенурки, а понякога може да се види и таралеж. Птичият свят тук е
многоброен. Обикновеният керкенез, кукумявката, синигерът, каменарчето,
свраката, щиглецът, кадънката и други птици гнездят и намират храна тук.
Близостта на този природен феномен до гр. Варна го превръща в един от често
посещаваните туристически обекти.
След като разгледахме подробно Вкаменената гора отново
тръгнахме на път за още 45 км. Сега беше моят ред да си прочета доклада за практиката.
Лонгоза (или Долнокамчийска низина) е низина в Североизточна
България, Източната Дунавска равнина, област Варна, като обхваща цялата долина
на р. Камчия.
Низината е разположена в най-източната част на Източната
Дунавска равнина, като на запад достига до сливането на реките Голяма Камчия и
Луда Камчия (съставящи на същинската р. Камчия при с. Цонево), на север — до
южните склонове на Роякското плато и Авренското плато и между тях се свързва
със Синделската низина, на изток — до брега на Черно море, а на юг — до
северните склонове на Камчийска планина (част от Стара планина).
Дължината на низината от запад на изток е около 45 km, а
ширината ѝ варира от 1 до 6 км. Надморската ѝ височина е от 0 м на изток до
25 м на запад, като по периферията ѝ постепенно се повишава. Тя има лиманен
произход и е запълнена с алувиални наслаги. В миналото е била покрита с буйна,
труднопроходима лонгозна гора, откъдето произхожда и името ѝ
"Лонгоз" — гъста гора, и е била често наводнявана. Сега горската
покривка е разкъсана от ниви, овощни и зеленчукови градини и лонгозните гори са
се запазили само в най-източната част на низината, около устието на р. Камчия и
е създаден природният резерват "Камчия". Горите са главно от ясен и
бряст, примесени с елша, върба, летен дъб и клен, съпроводени с множество
увивни растения, представени от четирите дървесни вида в България: бръшлян, скрипка,
дива лоза и повет. Широко разпространение имат и храстовидните формации от
чашкодрян, червена калина и др., общо над 40 дървесни и храстовидни вида. В
заблатените ръкави на реката расте водна лилия.
В низината са разположени (главно по северната и южната
ѝ периферия) 13 населени места, в т.ч. гр. Долни чифлик и селата Величково,
Венелин, Горен чифлик, Гроздьово, Детелина, Дъбравино, Круша, Нова Шипка, Ново
Оряхово, Пчелник, Старо Оряхово и Цонево.
Разгледахме лонгозните гори наоколо и се повозихме с
лодка нагоре и надолу по течението на реката чак до Черноморския шелф.
Екосистемата на лонгозните гори е невероятна. След това отново бяхме на път за
още 82 км до следващата ни цел.
Несѐбър е град, разположен в Югоизточна България. Той се намира
в община Несебър, област Бургас, в съседство на север с най-големия български
черноморски курорт Слънчев бряг. Градът е административен център на община
Несебър и е един от най-древните градове в Европа, възникнал преди повече от
3200 години.
Старият град е разположен на малък полуостров с дължина
само 850 м и ширина 350 м, свързан със сушата чрез тесен провлак.
Островът на Несебър — древният град, наречен през късното
Средновековие Месембрия и по-късно Несебър, е населен преди хилядолетия, в края
на бронзовата ера. Старите траки го наричат "Мелсамбрия", което
означава "град на Мелса", легендарният основател на селището. Мелсамбрия
има две удобни пристанища — южно и северно, където и до днес се намират
множество останки от древни плавателни съдове.
В края на 6 в.пр.н е. пристигат първите гръцки заселници
— по произход, дорийци. Градът постепенно се разраства, построени са храмове,
училище и театър и постепенно се обгражда с масивна крепостна стена, оформят се
жилищните квартали, строи се гимназион. В града се развиват редица занаяти -
основно обработка на метал.
Месамбрия започва да сече собствени монети около 440 г.пр.н.е.,
приблизително тогава са сечени и първите златни монети. Градът има добри
търговски отношения с полисите на Черно и Егейско море и Средиземноморието.
Находки, свидетелстващи за богатия икономически, културен и духовен живот от
този период са изложени в археологическия музей в града.
През 72 г.пр.н.е. градът е завзет без никаква съпротива
от римляните. След кратка окупация през I в. градът става част от Римската
империя. Месемврия, както е наречен тогава, със своите непокътнати крепостни
стени и големи обществени сгради, продължава да сече собствени бронзови монети
и остава важен търговски и културен център на Черноморското крайбрежие на
римска Тракия.
След преместване на столицата на Римската империя в Константинопол
и приемането на християнството за официална религия се създават благоприятни
условия за възраждането на Черноморските градове. В Месемврия се строят нови
християнски храмове - базилики, изграждат се крепостни стени, нова
водоснабдителна система и градски терми. Всичко това се извършва от водещи
архитекти и строители на империята, по подобие на столичните прототипи.
Централната църква на Месемврия носи името на св. София, така както е и в
Константинопол.
Градът за пръв път става част от българската държава през
812 г., когато хан Крум го щурмува и завладява, и славяни и българи се заселват
тук. Несебър, както славяните нарекли града, остава в български ръце за дълъг
период по време на царуването на цар Симеон Велики.
През XII и XIII в. градът развива активни търговски
връзки със земите от Средиземноморието и Адриатика, както и с княжествата на
север от р. Дунав. Строят се и се стенописват църквите “Св. Стефан” (XI в.) и
“Св. Йоан Кръстител” (XI в.) - станали прототип на строените по-късно несебърски
църкви - шедьоври от ХIII-ХIV в.
В продължение на 62 години от 1201 до 1263 г. Несебър,
както и останалите черноморски градове на юг от Балкана, е трайно включен в
пределите на Българската държава. Градът играе значителна роля в политическата
история на България и Византия по това време, когато на трона са българските
царе Калоян, Иван Асен II, Константин Тих. По това време са построени църквите
“Св. Параскева (XIII в.), “Св. Теодор” (XIV в.), “Св. Архангели Михаил и
Гавраил” (XIV в.), имащи преки аналогии в столичната търновска архитектура.
Несебър поддържа активни търговски връзки с Константинопол, Венеция, Генуа,
Пиза, Анкона, Дубровник и др. градове.
След почти 40 години византийско владичество, Несебър
отново влиза в пределите на българската държава през 1304 г. по времето на цар
Теодор Светослав. Градът претърпява голям разцвет по времето на цар Иван
Александър.
През 1366 г. Несебър е превзет от рицарите на граф Амедео
ди Савоя и по-късно е преотстъпен на византийския император. Градът е нападнат
от турците за пръв път през 1396 г. Окончателното му падане в ръцете на
Османската империя става през 1453 г., заедно със столицата Константинопол.
През годините на османско владичество икономическият и
културният живот не секват. Строени са църкви, изписвани са икони.
Пристанището на Несебър продължава да бъде главен
външнотърговски център на Черно море. Някои от манастирите и метосите около
Несебър просъществуват чак до 18-19 в. Запазени са много къщи от периода на
Възраждането — типични представители на черноморската архитектура, както и
много вятърни мелници, обществени бани и чешми.
Несебър е обявен за архитектурен и археологически
резерват през 1956 г., а през 1983 г. културните паметници в града са прибавени
към списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство.
Културното наследство на Несебър е запазено в 5 музейни
експозиции. В старата част на града е имало около 42 църкви, от които по-малко
от половината са открити от археолозите и консервирани, а действаща в момента е
само една. Другите по-запазени са превърнати в картинни галерии. Провлакът,
свързващ старата част с новата, е дълъг около 400 м. По средата на провлака се
намира старата мелница на града, която не функционира като такава, а е само
туристическа атракция.
Музей „Старинен Несебър“ включва:
·
Археологически
музей;
·
Църквата Св. Стефан;
·
Църквата Св. Спас;
·
Етнографски музей
Несебър - къща Москояни. Уреден е в стара възрожденска къща, строена през 1840
г. на южния бряг на полуострова. Къщата, която е типичен представител на
несебърската жилищна архитектура от късния период на българското Възраждане, е
била собственост на заможния търговец Панайот Москояни. Сградата е двуетажна.
Приземният етаж е каменен, висок, с двукрила врата. Горният жилищен етаж е
еркерен и обшит с дъски. Той е с високи и много на брой прозорци с изглед към
морето. Петте стаи на етажа са разположени около салон с дърворезбован таван, в
средата украсен със звездовидна розета. Северните стаи, използвани и през
зимата, са с камини.
Църкви в Несебър:
·
„Св. София“
(Старата митрополия) - развалини на църква от 4 в.;
·
„Св. Богородица
Елеуса“- църква от 6 в.;
·
„Св. Стефан“
(Новата митрополия)- църква от 10 в.;
·
„Св. Йоан
Кръстител“- църква от 11 в.;
·
„Св. Димитър“ -
църква от 11 в.;
·
„Св. архангели
Михаил и Гавраил“ - църква от 13 в.;
·
„Св. Параскева“-
църква от 13 в.;
·
„Христос
Пантократор“- църква от 13 в.;
·
„Св. Теодор“ -
църква от 13 в.;
·
„Св. Йоан
Алитургет“ - църква от 14 в.;
·
„Св. Възнесение
Господне“("Св. Спас") - църква от 17 в.;
·
„Св. Климент“ -
църква от 17 в.;
·
„Св. Богородица“
("Успение Богородично") - действаща църква от 1873 г.
Други забележителности:
·
Крепостна стена;
·
Мелница.
„Св. Йоан Алитургетос” или „Св. Иван
Неосветени” е православна църква в Несебър. Тя е част от Архитектурно-историческия
резерват в града.
Църквата е построена през XIII-XIV в. и има размери 18,5
x 10,25 м. Тя е засегната силно от Чирпанското земетресение през 1913 г., но
още преди това не функционира. Според легендата църквата изобщо не е освещавана
(оттам и името ѝ - „алитургетос“ е „неосветен“ на гръцки), т.к. по време на
строежа загива един от работниците. В същото време, според някои източници, в
църквата са провеждани богослужения.
Макар и не добре запазена и пострадала от земетресението
през 1913 г., църквата бележи върховия етап в строителството на култови сгради
през този бляскав предренесансов период на средновековна България.
Църквата е кръстокуполна, с квадратен наос и просторен
притвор. В средата на наоса се издигат четири колони, поддържащи висок тесен
купол. Най-характерни са фасадите на църквата. Тук живописният стил е достигнал
най-високото си развитие. Чрез умело редуване на белите каменни блокове и
червени тухлички, комбинирани с керамични панички, са получени най-различни
орнаменти, които представляват истински многоцветни шевици. Всички фасади са
разработени по различен начин. Особено красиво е изработена запазената източна
фасада на църквата, с нейните три разчленени апсиди, украсени със сройни ниши и
елегантни аркатури.
Разходихме се из Стария Несебър (под егидата на ЮНЕСКО),
разгледахме останките на крепостните стени, възрожденските къщи и църквата „Св.
Йоан Алитургетос”. Някои от колегите отидоха на плаж, но ние с моята
съквартирантка не си бяхме сложили банските. Потеглихме отново за 17 км.
Поморие е град в Югоизточна България. Той се намира в област
Бургас и е в близост до гр. Несебър. Градът е административен център на община
Поморие.
Съвременният град Поморие е разположен върху едноименен,
тесен, скалист полуостров, вдаден 3,5 км в Черно море, на северозападния бряг
на Бургаския залив. Поморие е третият по големина град по българското
Черноморие след Варна и Бургас. От юг, изток и североизток градът е заобиколен
от морето, от север - от Поморийското езеро, като само от запад-северозапад,
чрез тесен провлак, заливан твърде често от морето, се свързва с Поморийското
поле, което е част от Бургаската низина. В течение на хилядолетията конфигурацията
на терена се е изменяла, поради което и селището е променяло своето
местоположение. Сега на юг на 10 км е днешният гр. Бургас, на север на 18 км е Несебър.
Между тези два града преминава съвременната история на Поморие.
Поморие е разположен на прелетния път Виа Понтика и е
място с тесен фронт на миграция за мигриращите реещи се птици от значителна
част на Северна, Източна и Централна Европа. На територията на Поморийското
езеро са установени 269 вида птици. Там живеят още 87 вида висши растения, 7
вида риби, 17 вида земноводни, 31 вида бозайници и 200 таксона безгръбначни
животни.
Градът е основан с името Анхиало в края на V в.пр.Хр.
Голяма част от жителите му били траки. От самото си основаване чак до началото
на миналия век, той е от най-важните черноморски градове по българските земи.
Особено голям разцвет достига по време на римското владичество.
В древния Анхиало християнството прониква още в края на I в. Според преданието
св. апостол Андрей на път за Киев минава през черноморския град, тогава голям
административен и пристанищен център в границите на Римската империя. По времето
на император Диоклециан от Фригия на Балканския полуостров идва св. Севастиана,
която проповядва в Анхиало и околните градове. По това време Анхиало вече е
църковен център и въпреки гоненията още от III-IV в. има сведения за епископи
на града.
Тогава градът става епископски център и сече собствени
монети. От това време (III-IV в. сл. Хр.) е Тракийската куполна гробница -
хероон, открита в покрайнините на днешно Поморие.
През V-VI в. Анхиалската църква бива провъзгласена за
архиепископия. Християнството вече е официална религия на Източната Римска
империя — Византия. Преданието сочи, че през VII в. на това място вече е
съществувал храм или манастир, посветен на великомъченик Георги.
При Крум в 812 г. Анхиало е превзет от българите, а
по-късно след процеса на покръстване на България, към 894 г. тук е създадена
българска църковна организация. Малко по-късно (на 20 август 917 г.) цар Симеон
Велики нанася историческо поражение на византийската армия в битката при р.
Ахелой. От края на XIII в. Анхиалският епископ е почетен със сан митрополит.
Впоследствие Анхиало често е преминавал от български във византийски ръце и
обратно. Много важни битки между българи и византийци са се водили в
покрайнините му през цялата ни средновековна история.
Малко известно е (пра)българското име на Поморие –
Тутхон.
Поморие (Анхиало) е бил опожаряван и разрушаван от готи,
авари, пожари и природни бедствия, затова има малко запазени старинни сгради,
въпреки многовековната история.
С първото нахлуване на османските турци в Тракия Анхиало
вероятно бива разрушенo и запустява. Временно предаден на византийците, градът
отново е християнски до месец март 1453 г., когато е превзет окончателно от
турците. Османският вариант на името на града е "Ахиолу".
След Освобождението Поморие остава в пределите на Източна
Румелия до Съединението на България през 1885 г.
На 30 юли 1906 г. гръцката част на града е запалена и
напълно унищожена за последен път в отговор на андартското клане в Загоричани,
като повечето му жители са принудени да се изселят в Гърция, където основават
селищата Неа Анхиалос, Анхиалос и Евксинуполис.
При избухването на Балканската война в 1912 г. 5 жители
на Анхиало са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
През 1934 г. древното име Анхиало е заменено с Поморие.
В Поморие живеят много преселници от селата на Еминския
дял на Стара планина — Горица, Гълъбец, Паницово, Гильовци, Страцин, Бата, но
най-вече от Козичино. Те са концентрирани в онази част на града, известна под
наименованието „Квартала“ или „Нов град“.
Забележителности в града:
·
Тракийска гробница
- куполна гробница-хероон;
·
Поморийско езеро —
защитена местност; свръхсолена лагуна с площ 760.80 ха;
·
Посетителски център
Поморийско езеро — интерактивна експозиция за природното богатство на солената
лагуна;
·
Блатно кокиче —
защитена местност, площ 2,0 ха; разположена край с. Горица;
·
Корията — природна
забележителност, площ 20 ха, разположена край с. Гълъбец;
·
„Стари поморийски
къщи“ — архитектурен резерват;
·
Кални бани —
лечение с кал от Поморийското езеро;
·
Църква
„Преображение Господне“ - XVIII в.;
·
Църква „Св.
Рождество Богородично“ - XIX в.;
·
Къщата на Пейо
Яворов;
·
Яворовите скали
(едно от любимите места на Яворов, на което е творял);
·
Манастир „Св. Георги“
- края на XVIII в.;
·
Музей на солта —
единствен Музей на солта в България. Създаден е с финансовата подкрепа на
Европейския съюз, Република България и община Поморие;
·
Общински
исторически музей с интересни експонати от 2500-годишната история на града.
Разходихме се из Стария град и видяхме солниците.
Потеглихме отново за още 20 км.
Бургас е най-големият град в Югоизточна България и вторият по
големина на българското Черноморие след Варна, а с неговата площ от 253,644 km²
той е и един от най-големите в страната. Според последното преоброяване на НСИ
това е четвъртият по големина град в страната. Бургас е най-важният
икономически, транспортен, административен и културен център в Югоизточна
България. Градът е административен център на едноименната община и област,
както и седалище на регионални и национални институции.
До Бургас функционира най-голямата в Югоизточна Европа
химическа и нефтена рафинерия, която е и най-големият работодател в България.
Там се намират международното и второто по натовареност българско летище,
най-голямото българско пристанище и единственото нефтено пристанище в страната.
В Бургас е разположен Черноморският риболовен флот, част от Българския военноморски
флот и бреговата охрана.
Местоположението сред няколко природни резервата и
защитени местности, антични и средновековни селища, Черно море и ежегодните
фестивали привличат множество туристи. Манастирът „Св. Анастасия“ на
едноименния остров в акваторията на Бургаския залив е единственият запазен
средновековен островен манастир в Черно море.
Градът е разположен в източната част на Бургаската
низина, която се намира на изток от Горнотракийската низина. Разположен в
най-западната точка на Черно море, Бургас дава името на едноименния залив,
който е най-големият и най-вдаденият в континента на Българското Черноморие.
Градът е заобиколен от езерата Бургаско, Атанасовско и Мандренско на запад,
северозапад и югозапад, а на изток от Черно море. Между Бургаското и
Мандренското езеро на височина 209 m се издига вр. Върли бряг. Той е и
най-високата точка на Бургас.
В Бургас се намират две пясъчни коси: Кумлука,
разположена между Бургаското езеро и Черно море, която е дълга около 3 km и
широка около 1 km, и Атанасовска коса, разположена между Атанасовското езеро и
Черно море и дълга около 1 km. В акваторията на Бургаския залив се намира
черноморският остров Св. Анастасия, който също е част от града. Той е отдалечен
на 6,5 km от брега. В най-високата си точка е висок 12 м, а площта му е 0,022
km².
В землището на Бургас са обявени един природен резерват и
няколко други защитени територии и защитени зони. Южно от Бургас е разположен
най-големият български природен парк, Странджа.
Днешното име на града произлиза от латинската дума Burgus—
кула. Според местни предания името идва от римски пътен стълб, така наречен
бург, който бил положен в района на днешното Бургаско пристанище. Византийският
поет Мануел Фил споменава Бургас като Пиргос в своите творби. В
индоевропейските езици гръцкото пиргос и латинското бургос са идентични, като
имат и за основа общ индоевропейски корен. Според проф. Кирил Влахов „пюргос“ е
дума от тракийски произход, който също е индоевропейски. Според него „пюргос“
означава на тракийски „укрепление от дебели дървени греди“. Сходен произход има
името на испанския град Бургос.
Чак до края на 19 в. градът е наричан както Бургас, така
и Пиргос, а в стари руски карти е срещан и като Порос и Форос. През 19 в. е
наричан и Ахело Бургас, за да се разграничи от Люле Бургас и други населени
места със сходни имена.
Друга версия казва, че името на града е наследство от
името на Кан Буртаз. Град с такова име има във Волжка България през 13 в.
В землището на Бургас са разкрити няколко праисторически
и антични селища от каменно-медната до късната бронзова епоха. В началото на
лятото на 2008 г. археолози от Бургаския музей откриват на 10 км северно от
града в местността „Солна нива“, близо до Атанасовското езеро, праисторическа
могила и предмети, датирани към епохата на ранния халколит. Изкопани са над 250
вещи, за най-ранните от които се предполага, че са използвани 6000 години пр.
Хр. Те свидетелстват за земеделие, скотовъдство и добив на сол като поминък на
древните обитатели на местността. Открити са и ритуални съдове на царя-жрец.
Счита се, че артефактите са най-старите, намирани изобщо по крайбрежието на
Черно море, включително в Турция и Кавказкия регион.
Сред първите жители на региона са траките, които около 6 в.пр.н.е.
създават редица селища на територията на днешен Бургас, наред с близките
градове Аполония, Месемврия, Анхиало.
Бургас е смятан най-вече за приемник на Деултум, Акве
Калиде и средновековния Пиргос, а според някои автори и на Скафида и
Русокастрон. Деултум възниква на западния бряг на Мандренското езеро при
устието на р. Средецка, на територията между езерата Бургаско и Мандренско, а
съвременните езиковеди превеждат името на града като двублатие. Между 383 и 359
г.пр.Хр. селищата при Бургас са под контрола на тракийския цар Котис I.
Значението на близките градове Аполония и Месамврия пречи на развитието на
малките селища между тях, а до 340 г.пр.Хр. регионът е превзет от македонския
цар Филип II.
След превземането на Южното Черноморие от римския
пълководец Луций през 72 г.пр.н.е император Веспасиан основава източно от
тракийското селище Девелт или Дебелт едноименната колония Деултум (лат. Colonia
Flavia Pacis Deultemsium) за ветерани на VIII Августовски легион, която се
разраства до важен център на провинция Хемимонтус. Там са се срещали едно
североизточно разклонение на римския път Виа Милитарис и крайбрежният
Черноморски път Виа Понтика.
В края на 1 в. по времето на римския император Антонин
Пий на полуостров Порос/Форос край днешния кв. Крайморие са построени двойната
крепост Бургос или Порос и пътна станция (statio milliaria) с пристанище. Те са
охранявали подстъпите към крепостите Деултум и Скафида, както и Виа Понтика.
Сред разделянето на Римската империя през 395 г.,
регионът на днешния Бургас влиза в пределите на Източната Римска империя
(по-късно Византия), а по времето на Юстиниан I около Акве Калиде са изградени
крепостни стени. През 708 г. кан Тервел разбива източно от Акве Калиде в Битката
при Анхиало византийските войски начело с Юстиниан II, а имперските бани и
Деултум влизат за първи път в границата на България. При кан Крум областта
Загоре влиза трайно в пределите на България, а при неговия наследник Омуртаг от
бреговете на Бургаското езеро до река Марица се изгражда граничният вал
Еркесия. Според едно от преданията през 863 г. кан Борис I приема тайно
християнството при Деултум. Тази теория се подкрепя и от археологически находки
от 2005 г., когато до днешното с. Дебелт е открит ритуален комплекс с базилика
от IX в. Борис изоставя стария си титул и приема славянската титла княз, а
заедно с това получава името на кръстника си — византийския император Михаил
III.
От около 970 г. регионът е отново под византийска власт. В следващото столетие Бургаският регион е оспорван от
България и Византийската империя. През 1206 г. латинците, предвождани от Хенри
Фландърски, брат на Балдуин Фландърски, превземат и опожаряват Термополис. През
1270 г. крепостта Порос е спомената в документ на константинополския патриарх,
а през 1304 г. южно от нея се състои Битката при Скафида, при която цар Теодор
Светослав превзема Южното Черноморие. През 1332 г. Иван-Александър побеждава
император Андроник III Палеолог западно от днешния Бургас в последната голяма
битка между Българското царство и Византия — Битката при Русокастро. В началото
на 13 в. регионът е опустошен от Каталанската компания.
Деултум, Скафида и Порос са завладени от османските турци
начело със султан Мурад I през 1367/1368 г., но превзети по-късно от Амадей VI
Савойски, който ги предоставя на Византия. В началото на 1453 г., малко преди
падането на Константинопол те, заедно с други градове по Южното Черноморие, са
последните български територии, които падат под османско владичество.
Най-ранният писмен документ, споменаващ Бургас точно на
мястото на днешния център, е османският регистър (дефтер) от 1603/4 г. В него
се споменава за пристанището Пиргос (искеле-и Пиргос), което е част от вакъфа
на Искендер паша и се намира в Айтоската кааза (околия), където е до
вилаетската реформа от 1864 г.
По време на борбата за българска църковна и държавна
независимост през 1869 г. в Бургас се откриват българско училище и църква на
мястото на днешния храм „Св. св. Кирил и Методий“. Въпреки че населението на
Бургас не взема участие във въоръжените борби за освобождението на България,
през града минават важни канали за комуникация и пренос на оръжие на Вътрешната
революционна организация, а революционерите Васил Левски и Панайот Хитов на
няколко пъти посещават града.
По време на Руско–турската война от 1877/78 г. Бургас е
използван от османската армия като логистичен център. Към края на войната през
пристанището се изтегля и многобройно турско и черкезко население, сред което и
това на Бургас. С подписването на Одринското примирие Бургас остава извън
границите на бъдеща България, като за демаркационната линия между двете армии
било определено билото на Източна Стара планина, което достига Черно море
северно от Несебър. На 6 февруари 1878 г., „летящ отряд“ под командването на
полк. Лермонтов, имащ за задача да осигури на руския флот достъп до бургаското
пристанище като заеме позиции в Бургаския залив и спре нахлуващите от север
през Дюленския проход черкези и дезертирали турски войници, освобождава Бургас.
С изпълнението на Берлинския договор от 1878 г. Бургас
става един от 6-те административни центрове на османската провинция Източна
Румелия. По силата на договора в града се завръща и част от турското население.
Градът остава османски до септември 1885 г., когато след военен преврат Източна
Румелия се съединява с Княжество България.
След Освобождението Бургас застава на първо място след
София по относителен дял на темпове и мащаби на развитие в сравнение с други
български градове. Развитието намира израз в приетия през 1891 г. първи
строителен план на Бургас. Той затвърждава изграждането на нови обществени
сгради по западен образец в града, което променя неговия ориенталски облик.
След Съединението за десетилетия градът и окръгът се
превръщат в най-големия бежански лагер на България. След
Илинденско-Преображенското въстание и особено след Междусъюзническата война от
1913 г. градът и регионът се напълват с бежанци от Източна Тракия.
При избухването на Балканската война в Бургас от 65
доброволци е сформирана Първа рота на 12-а Лозенградска дружина от Македоно-одринското
опълчение под ръководството на Луи Айер. След загубената Междусъюзническа война
и след загубата на Първата световна война броят на бежанците в Бургас отново
нараства, като по непълни данни на бившата Дирекция за настаняване на
бежанските семейства в България, до 1931 г. в Бургаски окръг са заселени
най-много — 12 155 семейства, като общият им брой възлиза на над 60 хиляди
души, 2/3 от които от Източна Тракия.
През 2011 г. Бургас печели приза „Най-добър град за
живеене в България”, както и Най-зеленият български град. През 2013 г. Бургас
за втори път печели приза „Най-добър град за живеене в България”.
Най-голямата религиозна общност е тази на българските
православни християни, следвана от мюсюлманската, като Бургас е единственият
голям български град, в който тази общност няма собствен храм. Други религиозни
общности в града са българските католици и православните арменци, както и
евангелистите.
Храмове и манастири:
·
Катедралният храм „Св.Св.
Кирил и Методий“ е най-старата българска църква в града и носи името на
славянските равноапостоли свети Кирил и Методий. Тя е разположена в централната
градска част на едноименния площад. Построена е в периода 1897-1907 г. по
проект на работилия в града италиански архитект Рикардо Тоскани. Тя се
различава от изградените по времето на българското Възраждане църкви и отличава
от тези, строени през първите години след Освобождението. Храмът е трикорабна
кръстовидна църква, тип базилика и построена по оста изток-запад, типична за
католическите църкви. Централната апсида с олтара и богато украсения иконостас
се намират в източната част на църквата. Наосът разделя вътрешността на
катедралата на три кораба чрез пет двойки носещи мраморни колони. Над главния
кораб на църквата е изграден централният и най-голям купол; над двата странични
кораба са изградени други четири по-малки куполи. Главният купол се извисява
върху висок дванадесетостенен барабан с прозорци. Нартексът в западната част на
храма е по-висок от централния кораб. Централният вход е от западната фасада,
като други по-малки входове при северната и южната страна са отворени само при
специални церемонии. При изграждането на храма взимат участие и майстор Митьо
Цанев от Дряново и Кузман Димитров от Македония. Върху красивия стъклопис на
главния вход на катедралата са изобразени светите братя Кирил и Методий.
Катедралата е изографисана от художниците Гюдженов и Кожухаров, изографисали и
софийския Храм-паметник „Св. Александър Невски“.
·
Православен храм
„Успение на Пресвета Богородица“ (накратко Св. Богородица) е най-старата
православна църква в Бургас (1840 г.).
·
Строителството на
православния храм „Св. Иван Рилски“ е тясно свързано с разширяването на града
след Освобождението и последвалия поток от бежанци след Балканските войни
(1912-13 г.).
·
През 1673 г. е
спомената първата арменска апостолическа църква, построена от арменската
общност с подкрепата на българите в града и носила името „Сурп Степанос“.
Църквата е призната за паметник на културата, а на западната страна на църквата
през 1990 г. е издигнат Паметник на геноцида над арменския народ в Османската
империя, изработен от Хари Арабян.
Други храмове в града са българските православни църкви
„Св. Троица“, „Св. Атанасий“, „Св. Пимен Зографски“, римокатолическа църква
„Дева Мария Богородица“ и източна католическа църква „Св. Успение Богородично“.
Манастирът „Св. Анастасия“ е последният оцелял средновековен островен манастир
по Западното Черноморие; манастирът „Св. Богородица“ е разположен между
кварталите Горно Езерово и Меден рудник, а манастирът „Св. Атанас“ се намира в
ж.к. Изгрев.
Музеи и културни институти:
·
Историческият музей
се намира на ул. "Лермонтов" 31, срещу Първо районно управление на
МВР. Музеят е създаден през 1925 г. и има експозиции, свързани с новата и
най-новата история на Бургас, сбирка от антични монети и иконна галерия с
творби от Южна България и Северна Турция.
·
Етнографският музей
се намира в някогашната къща на търговеца Димитър Бракалов. Възрожденската
къща, запазена в оригиналния си вид, е построена през 1873 г. и се намира в
близост до катедралния храм „Св. св. Кирил и Методий“. Там се помещават
сбирките от български носии и накити, характерни за населението на Бургас. Една
голяма част от експозицията са типичните за родните краища на множеството
бежанци от Гърция и Турция носии.
·
В Археологическия
музей се намират експозиции, свързани с града, региона и морската тематика от
дълбока древност, античността до падането на региона под османска власт. Тук са
изложени и находките от засилените в последните години археологически разкопки
в региона. Централната изложбена зала на музея се намира на ул." Алеко
Богориди" в пешеходната зона. Музеят е основан през 1912 г. като археологическо
дружество „Дебелт“.
·
Разнообразието на
флората и фауната на Бургас и региона е събрано в Природонаучния музей в трите
постоянни изложби „Магичният свят на камъка“, „Флора и фауна на планината
Странджа“, „Птичи ресурси на Бургаските влажни зони“.
·
Най-новият музей е
Къща-музей на поетесата Петя Дубарова. Той е основан през 1995 г. и е
организатор на ежегодния Национален литературен конкурс Петя Дубарова.
Бургас разполага с драматичен, детски и куклен театър, опера,
концертна зала и много художествени галерии. Морският град е един от малкото
градове в България, които разполагат с Театър за драма, опера и балет (Бургаска
опера), разположен в близост до пешеходната зона в централната градска част.
Бургас е един от малкото български градове, в които
функционира Младежки културен център. Той се използва и от фолклорния ансамбъл
„Странджа”.
Градът е известен на българската художествена сцена с
множеството си галерии. Художествените колекции на града са настанени в градска
художествена галерия „Петко Задгорски“. Тя се помещава в бившата синагога на
града, изградена между 1905 и 1910 г. по проект на австрийския архитект Фридрих
Грюнангер. След завземането на властта от комунистите и изселването на
еврейското население на града след Втората световна война сградата е
национализирана и на 7 април 1947 г. е преоткрита като градска художествена
галерия. Други известни галерии в града са галерията на Дружеството на
бургаските художници, галерия Неси, галерия Бургас, галерия Ети и др.
От края на 19 в. Бургас е един най-бързо развиващите в
икономически и духовен план български градове. 264 сгради в различни европейски
архитектурни стилове и български традиции са обявени за паметници на културата.
По-голяма част от паметниците на културата са разположени в близост до
пешеходната зона на града. Най-старите сгради в Бургас са баните, построени от
Сюлейман I и манастирът „Св. Анастасия“, който се намира на едноименния остров
на 6 км навътре в морето.
Забележителности:
·
Останките от древния
гр. Деултум се намират западно от Бургас, в близост до с. Дебелт. Разкрити са
некрополът, термите, части на античната и средновековна крепостна стена,
средновековна митническа станция, както и многобройни монети, статуи, надписи и
керамика. Голяма част от находките са изложени в Бургаския археологически
музей. През 1965 г. Деултум е обявен за архитектурен и исторически паметник, а
през 1980 г. районът е обявен за национален археологически резерват
„Деултум-Дебелт“. От 1980-те години към основната площадка на разкопките има
изграден малък музей.
·
На оттока на Мандренското
езеро е било разположено пристанището на големия център Деултум, което е било
пазено от двойната крепост Бургос. Там е локализирана и пътната станция Пудизо,
отбелязана в Певтингеровата карта. Именно тази крепост, наричана днес Порос или
Форос, и нейното пристанище се смятат от някои автори за исторически
предшественик и символ на град Бургас. През 1453 г. крепостта била превзета
заедно с цялото Черноморско крайбрежие, като османските завоеватели оценили
защитеното пристанище Пиргос и го използвали активно през следващите векове.
Останките на крепостта са разположени в местността Пода и на полуострова. При
първите археологически проучвания в района в края на 2008 г. се откриват части
от югоизточната и северозападната крепостна стена. Зидарията е от 4 в. и с
дебелина от 2,10 до 4,20 м. В най-високата точка на района са открити останките
на манастир от 13 в., които някои историци свързват с манастира „Св. Георги“
(V-XIII в.), описан от византийските хронисти и чиито ктитори са членове на
византийската императорска фамилия. Сред намерените артефакти, изложени в
Археологическия музей на Бургас, е древногръцки надпис на римския император
Гордиан III.
·
Останките от
античната и средновековна крепост Акве калиде - Термополис се намират в района
на днешните Бургаски минерални бани в кв. Банево, в подножието на Стара
планина. Под името Акве калиде, по-късно Термополис, този голям балнеологичен
център процъфтявал с векове, посещаван е от Филип II Македонски, византийските
императори Юстиниан I и Константин IV Погонат, българския хан Тервел. През 1206
г. латинските рицари от Четвъртия кръстоносен поход под ръководството на Хенри
ІІ Фландърски опожаряват града и го разрушават. След този пожар Термополис не
можал да се възстанови повече. В следващите години баните били възстановени, но
не и градът. През 2010 г. разкопки разкриват площ от 3800 м², включително и
древните терми, северната порта и част от крепостните стени с дебелина от 5 м.
През юли 2011 г. античният и средновековният град и площ от 36 000 м² са
обявени за археологически резерват Акве калиде — Термополис.
·
На връх Шилото, над
днешния кв. Меден Рудник се намират останките на тракийска владетелска
резиденция със светилище на Аполон Карсенос. Археологически разкопки
свидетелстват за поселение през цялата Античност (ранножелязна, класическа,
елинистична и римска епоха). Резиденцията е локализирана на самия връх, който е
най-високото място на ниската планина Черни връх, разполагаща се между
Бургаското, Мандренското езеро и Черно море. От това място се наблюдават трите
Бургаски езера и Бургаския залив до Созопол в югоизточна посока, а на север -
до Стара планина. Приема се, че владетелска резиденция-светилище е доминила
територията на север до Стара планина, на северозапад до полиса Месамбрия, на
юг/югоизток до началото на Странджа планина, представено с Медни рид и на
югоизток с полиса Аполония.
·
Еркесията е
прабългарско гранично съоръжение (вал с ров в южното му подножие). То е
маркирало границата между България и Византия, установена с подписването на
мирния договор между хан Омуртаг и император Лъв V Арменец през 815 или 816 г.
Съоръжението е свързвало Черноморското крайбрежие с долината на р. Марица.
Общата дължина на съоръжението от брега на Бургаското езеро (южно от днешния кв.
Горно Езерово), през Русокастрон и Деултум до левия бряг на р. Сазлийка, срещу с.
Калугерово, е 142 км. Днес е паметник на културата с национално значение, като
една добре запазена част се намира между Горно Езерово и археологическия
резерват Деултум.
·
В близост до Бургас
са разположени и крепостите Скафида и Русокастрон.
·
В праисторическото
селище от ранно-енеолитната епоха в гр. Бургас по костни останки от
палеоорнитолога проф. Златозар Боев са установени 3 вида диви птици, обект на
лов - малка белочела гъска, бял щъркел и лиска (белочела водна кокошка).
Последната е била представена от изчезналия през холоцена, описан и известен
единствено от България подвид - понтийска (черноморска) лиска.
·
В града има
изградени множество паркове и зелени площи. Морската градина е белият дроб на
града и паметник от национално значение. Тя е един от най-големите паркове в
града и е създадена с първия план за развитие на Бургас от 1891 г. Морската
градина се простира по продължението на градския плаж, дълга е около 5 км и
заема площ от около 600 дка. Значителен принос за развитието на парка в центъра
на Бургас има Георги Духтев, назначен през 1910 г. за управител на Морската
градина и бъдещ управител на Борисовата градина в София. Тя е засадена с декоративни
дървета и храсти, като сред тях са разположени скулптури и бюстове на известни
български и чуждестранни възрожденци, борци за свобода, писатели, актьори и
личности, създадени главно по време на Летните пленери по скулптура в Бургас.
От градината се открива широка гледка към Бургаския залив, както и към Поморие
в северната част на залива и Созопол и северните поли на Странджа планина в
южната част на залива. В Морската градина са изградени Морското казино,
2000-местният Летен театър с подвижен покрив и лятната естрада „Охлюва. В
близост до изложбените площи се намира монументът „Пантеон“ — паметник-костница
на загиналите във войните. Той е открит през 1981 г. и негов автор е скулпторът
Валентин Старчев, а проектант на градоустройството е архитект Владимир Милков.
В парка е запазена и къщата на Георги Духтев, която е днес паметник на
културата.
·
В централната
градска част се намира и Борисовата градина, наричана още Княз Борисова
градина. В северната част на парка се намира Младежкият дом, а в южната част —
тенис корт и футболно игрище. Близо до парка е къщата-музей на поетесата Петя
Дубарова.
·
Освен с Морската и
Борисовата градина, Бургас разполага и с други големи паркове.
·
"Пъпа на
Бургас", намиращ се на централната бургаска улица - Александровска, отбелязва
нулевия километър - точката, от която се мери всичко останало в града, дори и
при GPS навигацията.
Паметници:
·
Паметника на моряка
се намира в Морската градина в непосредствена близост до Морското казино.
Паметникът представлява моряшки възел, а стълбището, което води от него до
Мостика, е оформено като котва. Проектът е на скулптора Михаил Николов и на
архитект Йордан Иванов. Той е открит в края на юни 2007 г.
·
Паметника на
Съветската армия, познат още и като Альоша, се намира на централния площад
„Тройката“ и е построен между 1952 и 1953 г. Той представлява съветски воин на
18-метров фундамент с вдигната лява ръка. В основата на фундамента от двете му
страни са разположени бронзови релефи, посветени на борбата на Червената армия
през Втората световна война. Автори на проекта са архитект Михаил Милков и
скулпторите Васил Радославов и Анна Милкова.
·
Паметник на руските
освободители и гроб на съветските офицери – кръстовището на ул. “Пиротска” и
ул. “Славейков”.
·
Паметник на руските
войници, загинали през Руско-Турската освободителна война – морска градина до
летния театър и мн.др.
В Бургас разполагахме с 2 слънчеви следобедни часа и се
разходихме в центъра, ядохме разкошен сладолед. Видяхме фонтаните и „Пъпа” на
града. Денят напредваше неумолимо и започна да се стъмва, затова потеглихме към
нашата база за нощувка (22 км).
Докато стигнем до нея имахме мини-приключение. Пътят беше
много тесен и криволичещ, сякаш бе високопланински път. Точно на един завой
имаше паркиран автомобил. За нашия голям автобус бе пълен абсурд да мине покрай
колата и да продължи пътя си. Затова шофьорът спря и всички се зачудиха какво
да правим. Огледаха се наоколо, но не се виждаше никъде собственика на колата.
Нашият шофьор изсвири няколко пъти с клаксона, но напразно. Тогава колегите,
осенени от внезапно вдъхновение, решиха да преместят „ръчно” колата. Все пак в
групата имахме 25-30 млади и здрави мъже; можеха да се оправят с това, след
като нямаше друг начин автобуса ни да продължи пътя си. Наредиха се по няколко
човека от всички страни на колата и я задърпаха към мястото, което автобуса ни
вече бе отминал. Алармата на колата започна да пищи и ние помислихме, че
собственикът ú ще чуе и ще дойде, но не би. Колегите оставиха колата, която
продължаваше да „пищи”, качиха се в автобуса и продължихме пътя си към базата.
Вече не си спомням името ú, но беше на н. Атия до самия
плаж. Този път използвах възможността да се потопя в морето. Веднага щом се
настанихме си сложих банския и слязох на плажа. Така завърши и този ден от
нашата обиколка.
На този нос има българска военноморска база, а само на
няколко км е разположено едноименното село, Атия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар