14
юни, сряда
Четвъртият ден от нашата обиколка започна от
Аладжа манастир "Св. Троица"се намира на 2 км от
морския курорт Златни пясъци и на 10 км северно от Варна.
Аладжа
манастир възниква около 11-12 в., когато там започва заселването на
аскетите-монаси. Пещерите му обаче са обитавани още през ранновизантийската
епоха и от тогава датират първите археологически материали,
намерени там – монети и няколко керамични парчета. През годините на Втората
българска държава под влияние на исихасткото движение скалната обител
достигнала своя най-голям разцвет. Животът в манастира заглъхва в началото или
в средата на османското владичество.
За
първи път името на манастира "Аладжа" (на турски "пъстър")
е споменато през 1832 г. от руския археолог Виктор Теплеков, който по това
време прави разкопки в Северна България. Първото цялостно проучване на
манастира е дело на К. Шкорпил, който през 1889 г. изследвал пещерите и им
направил конструктивен план. Създаденото от него и брат му Варненско
археологическо дружество и музей поемат стопанисването на манастира. През 1912 г.
Аладжа манастир е обявен за народна старина, а по-късно - през 1957 г. за
паметник на културата от национално значение.
Понастоящем
Аладжа манастир е нефункциониращ, без монаси и
превърнат в паметник на културата и музей.
Заради
срутвания и слягания
сегашният
вид на манастира е по-различен от първоначалния. Днес могат да се различат
останките на 20-на помещения и 3 църкви, разположени на две нива, свързани помежду
си със стълбища,
изсечени в скалите.
Най-обширното
църковно помещение (манастирската църква) се намира на втория етаж
и е почти изцяло изсечено в скалата. Абсидата ú представлявала плоска сводеста
ниша, рамкирана от колонки, които някога са били обвързани чрез арки с други
две колонки, разположени откъм наоса. По този начин се е оформял каменен
балдахин над изсечения също в скалния масив свети престол.
Останалите
два параклиса
в Аладжа манастир са разположени в дъното на всеки от етажите. От тях най-добре
се е съхранил този на последното ниво. Единствено в това помещение има запазена
стенна украса,
датираща от 14 в.
На южната стена се намират фрагменти от пет прави фигури на светци – монаси.
Още по-добре е съхранена украсата на тавана, където в центъра в кръг с широка
орнаментирана рамка и сияние е нарисуван Христос на трон. Четири фигури на
летящи ангели поддържат централния диск. Във всичките ъгли на таванската
композиция е поместен по един медальон с полуфигури на светци - най-вероятно
четиримата евангелисти.
Разгледахме комплекса, направихме си снимки. От високите
скали се открива невероятна панорама към Черно море. После продължихме пътя си
по маршрута. От този ден насетне до края на обиколката ни нямахме повече
пропуснати обекти поради реставрация или други причини; всички други обекти,
които бяха включени в плана на практиката, посетихме. А следващият бе
разположен на 61 км от Аладжа манастир.
Калиакра е дълъг и тесен
нос на българското северно черноморско крайбрежие, в най-югоизточната част на
Добруджанското плато. Намира се близо до селата Българево и Свети Никола, на 12
км от Каварна и на 60 км североизточно
от Варна. Носът е вдаден на 2 км навътре в морето и наподобява полуостров,
представлява природен и археологически резерват. Тук гнезди аристотелевият
корморан и могат да се наблюдават делфини.
Брегът
при н.
Калиакра е клифов тип, отвесните скали се спускат 70 м
надолу до морето. Скалите представляват твърд сарматски варовик и конгломерати,
споени с глина, богата на железни окиси, които дават характерния червеникав
оттенък. Прибойните вълни са издълбали в подножието им пещери, ниши, подмоли и
арки, до които може да се стигне само откъм морето. Множеството подводни скали
са резултат на силната абразия.
Заливът,
образуван от н.
Калиакра,
представлява много добро убежище при буря за минаващите оттук кораби. На носа
има музей, ресторант, морски фар, морската радиолокационна станция,
метеорологична станция и параклис.
Най–ранните
поселения на носа датират от 4 в.пр.н.е., когато
областта е била населявана от тракийското племе тиризи. Те дават и първото му
име - Тиризис.
Античният
географ Страбон, описвайки Калиакра, казва, че тук е била столицата на цар
Лизимах, един от наследниците на Александър Македонски и управител на Тракия.
Той криел в пещерите край носа несметните си съкровища, заграбени още при
походите срещу Персия. В елинистичната епоха по-навътре към сушата е била
построена втора крепостна стена, а в римско време тракийската крепост е
разширена. През 341-342 г. се дострояват
кръгли кули, има вече външен и вътрешен град. Във втората половина на 4 в.
още по-навътре от края на носа е изградено трето укрепление с 10-метрови стени,
дебели 2,90 м. При археологически разкопки, извършени през 20 в.,
на Калиакра са открити останките на антични и раннохристиянски некрополи.
През
5-6 в.,
според Хиерокъл, крепостта (вече под името Акре Кастелиум или просто Акра -
нос) придобива значението на укрепено ядро срещу прииждащите варварски племена
и е един от 15-те града на провинция Скития. През 513 г. край Калиакра се
разразява битка между въстаналия военачалник Виталиан и византийския император
Анастасий I. В следващите векове селището и крепостта се развиват, но според
някои изследователи през 7 в. настъпва
упадък, защото славяни и прабългари не са проявили интерес за заселване на това
място. В източници от 10 в. се срещат
славянските имена Тетрасида и Тетрасиада; Тетрисиас, Триса, Тириза и Тириста.
Най-ранно
датираната западноевропейска карта, в която се споменава съвременното
наименование Калиакра е тази на италианеца Петрус Весконте от 1318 г. Думата
произлиза от прабългарски език: „калъ“ - съпруга/жена и акра - нос/крепост, и
означава "оженила се за носа", "пристанала на носа", както
е легендата за девойката Калиакра. В други италиански карти и съчинения от 14 в.
носът се описва и като Capo Calacria или Calacria. Немският оръженосец Ханс
Шилтбергер описва носа като Калацерка, което произлиза от „καλός“ -
красив/добър и „τσέρκι“ - обръч, като се имат
предвид трите стени на Калиакренската крепост.
Най-голям
разцвет Калиакра изживява през втората половина на 14 в.,
когато е столица на Карвунското княжество (деспотство) на българските владетели
Балик и Добротица. То обхваща североизточните български земи, откъснати от
централната власт. На името на Добротица е наречена и областта Добруджа, което
е турското произношение на името му. Писмени сведения говорят за мощен
средновековен град, в който владетелят сече собствени монети и превръща
крепостта в църковно средище. Днес на носа има останки от крепостните стени, съхранени
са още част от водопровода, баните и резиденцията на княза. Деспотите на
Калиакра първи от родните владетели започват изграждането на военноморски флот.
Галерите на Добротица участват в успешни бойни операции в Черно море. През
1393-1394 г. Карвунското княжество става едно от последните български владения,
които попадат под османско владичество.
През
1402 г. влашкият войвода Мирча Стари завзема земите около Калиакра, но по-късно
същата година отново е окупирана от османските войски. През 1444 г. до н.
Калиакра спрели рицарските войски на полския и унгарски крал Владислав III
Варненчик в похода му срещу
Османската империя. В старите турски законници Калиакра се споменава като
пристанище с митница Килагра или Челигра бурун.
На
31 юли 1791 г. край бреговете на Калиакра се разразява най-голямата морска
битка в Черно море. Руската ескадра, водена от адмирал Фьодор Ушаков,
разбива многократно превъзхождащата го турска армада на Хюсеин паша. С тази
победа завършва Руско-турската война от 1787-1792 г. На носа е поставена плоча
с барелеф на руския адмирал, а по повод 215 години от победата, на 10 август
2006 г. е издигнат и негов паметник. Монументът представлява фигура в цял ръст
и е поставен на възвишение, от което се вижда морето.
Най-известната
легенда е за 40-те български девойки, който завързват косите си една за друга и
се хвърлят в морето, за да не попаднат в ръцете на османските поробители. Една
от тях била Калиакра, на която е кръстен носът. Сега в началото на нос Калиакра
има обелиск,
наречен "Портата на 40-те девици" в тяхна памет.
Другата
легенда е за Св.
Никола, покровителят на моряците. Светецът бягал от турците и Бог удължавал
земната твърд под краката му, за да успее да избяга, като по този начин бил
създаден и носът. В крайна сметка той бил заловен и сега там има изграден
параклис, реставриран през 1993 г., символизиращ
гроба му. На това място по време на турското владичество е имало и дервишки
манастир, за който се твърдяло, че съхранява
мощите на турския светец Саръ Султук. Малък нос северно от Калиакра носи името
„Св.
Никола“.
Калиакра
е една от първите защитени територии в България, обявена
за природен резерват през 1941 г. Днес защитената зона обхваща сухоземна
територия и акватория с обща площ 687,5 ха. Калиакра е
единственият резерват в България, включващ и защитена морска акватория.
Природният
резерват има уникална природа и е единственото място в България, където се
срещат степни тревни съобщества (степта Калекайря). През 1981 г. в морските
пещери под носа все още се срещал тюленът-монах. Тук
могат да се наблюдават делфини, аристотелеви корморани, скален кос, папуняк,
дебелоклюна чучулига, черногърбо каменарче и други редки видове, общо 32 вида
птици по платовидната част и още 12 по скалните корнизи.
На
север от Калиакра се намират две малки влажни зони - Болата и Тауклиман
(„Птичият
залив“). Тук гнездят интересни водолюбиви птици - малък воден бик, малък
гмурец, патици. Неизмеримо богати са тези места по време на прелет, когато
повече от 150 вида птици спират за почивка и хранене. Околните скални масиви са
убежище на бухала, белоопашатия мишелов, застрашени от изчезване влечуги,
включени в Червената книга на България.
По
десния бряг на н.
Калиакра от
крепостта се спуска алея до изградения в една от пещерите оригинален двуетажен
ресторант със 160 места в пещерата и 200 места на открито. Втора алея отвежда
туристите към друга, по-малка пещера, в която е разположен музей с ценни
археологически експонати.
През
август 2006 г. н.
Калиакра е оборудван със система за художествено осветление, състояща се от над
сто цветни прожектора, което го превърна в красива нощна морска атракция.
Има
предложение за включване на местността в мрежата Натура 2000.
Поради
местоположението му н. Калиакра е
особено важен за корабната навигация в Черно море. Светлинната навигация на
носа се споменава в турски източници още през 13 в.
Известно е, че в периода на османското владичество в Черно море е имало активно
корабоплаване и на по-големите носове са действали морски фарове. През
1856-1866 г. френско
дружество изгражда по българските земи 7 фара, един от
които е на Калиакра. При Шабленското земетресение през 1901 г. фарът се
пропукал и било необходимо да се изгради нов. При градежа му са използвани дялани
камъни от крепостните стени. Новата бяла кръгла кула била висока 9,7 м и бялата
светлина проблясва от 67,6 м н.в. Между двете
Световни войни Калиакра се намира в румънска територия. През 1926 г. са
построени жилищните помещения, от 1927 г. е поставен радиофар, а през 30-те
години е модернизиран и фарът. През 1955 г. отново е направена модернизация, а
край фара е поставен наутофон. В мъгла сирената издава звуков сигнал на всеки
30 секунди, който представлява морзовия знак „К“. През 2002 г. Калиакра става част
от новата навигационна система по българското Черноморие по технологията VTMIS.
До фара действат още метеорологична станция и военна радарна станция.
През
1986 г. между с.
Българево и н.
Калиакра е започнато строителство на голям радиопредавателен център за
излъчване на средни вълни. Изградени са 9 антенни мачти, с височина от 145 до
172 м, като е било предвидено да бъдат построени десет, но последната и до днес
стои незавършена. Радиопрограмите, излъчени оттук, се чуват в Източна Добруджа,
по цялото северно Черноморие, както и в някои части на Румъния, Украйна и
Молдова.
Разгледахме крепостта, параклиса, музея. Някои колеги
имаха страхотния късмет да видят делфини, но не и аз, разбира се. После
продължихме нататък още 31 км до следващата ни цел.
Балчик е крайбрежен
град в област Добрич, Североизточна България, разположен в средните части на
северното Българско Черноморие, в близост до курортния комплекс Албена. Той е
административен и стопански център на едноименната община Балчик.
Намира
се на черноморския бряг, близо са курортите Албена, Кранево, Златни пясъци и
градовете Варна, Добрич и Каварна. Геоложката основа е от бял варовик. Пред
повечето собственици на къщи стоят проблеми със свлачищата. Като цяло температурата
на морската вода е 2–3°по-ниска, отколкото по южното българско Черноморие.
Траките
са първите заселници на земите, върху които е разположен днешният град. Открити
са тракийски предмети на възраст над 2000 години (чаши, метални съдове, накити,
оръжия). През 2007 г. бяха разкрити
основите на храм на Кибела от елинистичната епоха с
множество статуи, фризове, фигурални композиции и украса.
По
времето на античната колонизация на Черноморието в земите,
обитавани от траките, милетски колонисти - карийци,
малоазиятските
потомци на траките, и гърци основават селището Круни (Krunoi), името означава
"Пролет" или "Извори".
Според
Херодот градът е образуван по времето на мидийския цар Астиаг,
царувал от 585 г.пр.н.е.
до 550 г.пр.н.е.
Известно време след това в чест на тракийския бог на виното,
възприет от гърците под името Дионис, селището е
прекръстено от гражданите му на Дионисополис (град на бог Дионис), той е бил в
района над днешното рибарско пристанище. След похода на Ситалк към 440 г. пр.
Хр. селището става част от могъщото тракийско Одриско царство, включено в 46
г.сл.Хр. в Римската империя.
В
късната античност градът е преместен по-навътре от брега и от римляните е
издигната нова голяма крепост, тя е овладяна от българите още с основаването на
Дунавска
България в 681 г.,
населена е и е ползвана от тях по време на Първото царство.
В района на Авиобазата при разкопки на 23.07.2004 г. в ранносредновековно
селище са открити шест биритуални прабългарски гробове от края на VII в.
Предполага се, че това е най-ранният средновековен двуобреден некропол от
прабългарския период от времето на хан Аспарух, по-стар и от некропола край
Нови Пазар. Българската крепост от времето на Второто царство
е крепостта Карвуна, заемаща останалото от старата
крепост и стратегическото ново селищно укрепление на най-високия хълм
"Ехото", тя дълго е главен град на Добруджа, докато известно време след смъртта на болярина Балик в 1366 г.
наследникът
му Добротица не премества столицата си в Калиакра. В края на 14 в.
градът
пада под турско робство. От тогава той носи днешното си име.
За
етимологията му съществуват три предположения: първото — от името на Балик,
брата на деспот Добротица, виден български феодален владетел в Добруджа,
чиято столица е бил; завоевателите го
назовават на негово име, подобно названията,
дадени от турците на гр. Кюстендил, (от
името на деспот Константин), на Доспат (от Деспот Алексий Слав), на самата
Добруджа (от името на деспота Добротица) и т.н. Второто
— от куманската дума баликчик - „градче“ (според проф. Ив. Добрев) и третото
— от „балчук“ (турска дума, означаваща „калищата“, предвид стичащите се бели
кални потоци след всеки дъжд).
Руските
войски освобождават Балчик от турско робство на 22 януари 1878 г. Няколко
месеца преди това началникът на балчишката
телеграфна станция Еранос Ераносян спасява Каварна от започналото там клане над
българите, опожаряване и унищожение на града,
заради което е убит на 22 юли 1877 г. от нападналите съседния български градец
турци. Веднага след това 80 души доброволци от Балчик
и Силистра сформират конна чета, т.нар.
"Драгунерия", оглавена първо от каварненския
първенец Андрей Василев - Амира, после от Бончо Павлов - Бунала и накрая от
кап. Радович, която действа срещу поробителя, разузнава пред руските войски и
подпомага казашките разезди; при боя на
руснаците за Добрич прекъсва телеграфа с Варна, след което се отправя към
самата Варна и разрушава ж.п. линията при гара Гебедже, днес Белослав, с което
съществено подпомага освободителите.
В
1913 г. Балчик попада в пределите на Румъния.
През Междусъюзническата война Румъния нарушава подписания от нея само няколко
месеца по-рано Петербургски протокол и напада в гръб България. На 28 юни 1913 г.
добруджанската ѝ армия, възползвайки се от отсъствието
на каквито и да е български войски срещу нея,
окупира напълно необезпокоявана българските държавни територии до линията
Тутракан-Балчик. В август 1916 г. румънците
отвличат и пращат в концлагери в Молдова 57 градски първенци и много работници
и каруцари от Балчик, дори деца на 12 години. Hа 6 септември 1916 г.
българската войска прави десант и Балчик е освободен. На 13 декември 1916 г. градът
е атакуван и жестоко бомбардиран от руска ескадра,
водена от 1 крайцер и 2 ескадрени миноносеца, която е победена и прогонена в
Морския бой при Балчик от защитаващите града български артилеристи от бреговата
батарея „Света Троица“, командвани от кап. Георги Радков,
подпомогнати от 3 хидроплана и българската подводница "Подводник №
18". В 1919 г. Балчик отново е окупиран от румънците, при репресиите 1913
- 1940 г. румънските окупатори убиват 73-ма жители на града и над 900 от
околните села, имената им са записани на паметни плочи,
поставени в 2005 г.
в градината пред общината. На 21 септември 1940 г. силите на военноморския ни
флот,
командвани от контраадмирал Асен Тошев извършват десант и заемат града,
Двореца, Каварна и ивицата на Добруджанското крайбрежие, които румънците не
желаят да предадат на България, както е
договорено от Цар Борис III с Крайовския договор;
градът е освободен и българският суверенитет над Южна Добруджа е възстановен
окончателно.
В
следващите месеци в Балчик и околните села са приети и се заселват хиляди
бежанци - българи,
депортирани от румънците от родните им български земи в Северна Добруджа.
С
Балчик са тясно свързани имената на Драмския войвода на ВМОРО Михаил Даев, на
опълченците Георги
Попов, Никола Иванов и Никола Минков, на водача и защитника на егейските
българи Андон Калчев и т.н. При обявяването на Балканската война в 1912 г.
Иван Д. Саракинов, Никола Иванов и Никола Минков от Балчик се записват
доброволци в Македоно-одринското опълчение и се сражават за освобождението на
останалите под турско робство след 1878 г. българи. Във
войните за национално обединение на България дават живота си 61 балчиклии,
имената им са записани на войнишкия паметник в центъра на града.
Преобладаващото
вероизповедание в Балчик е православното християнство.
В
Балчик има 5 православни храма, 4 от тях са действащи. Най-стара е църквата
"Св. Николай Мирликийски", която е построена към средата на XIX в.
и е първата българска църква в Балчик. В града има и една джамия, която е
действаща. Има
и няколко протестантски църкви (баптистка, адвентистка и петдесятна).
Значима
забележителност на Балчик е архитектурно-парковият комплекс „Балчишки дворец“, състоящ
се от комплекс вили, изграден в 1924-1934
г. за лятна резиденция на румънската кралица Мария Единбургска в най-южната
точка на новоокупираните земи и създадената след връщането на Южна Добруджа на
България от акад.
Даки Йорданов Ботаническа градина на площ от 194 дка с
втората по големина кактусова колекция в Европа (след тази в Монако) и
други уникални растения. Обектът днес се управлява от две институции:
ботаническата градина — от Софийския университет, а сградите и останалата част
от парка - от
Министерство на културата, което системно поражда проблеми и оскъпява входните
билети за комплекса.
·
На
27 юли 2005 г. градината
на комплекса отбелязва 50-годишнина от своето създаване. През 2005
г. Университетската
ботаническа градина отваря своята новоизградена част, предназначена специално
за посещение от хора с увреждания. Тя е официално открита на 50-годишния
юбилей. В парниците ѝ зреят лимони с големина на хандбална топка, както и
много други екзотични плодове като банани, папая и др.;
·
В
Дворцовия комплекс, с изключение на кралския апартамент, където е отворена
музейната експозиция, всеки, който може да си плати, има привилегията да
отседне в апартаментите на принцовете и придворните и да вечеря в кралската
трапезария. От тази възможност са се възползвали нееднократно Франсис Форд
Копола и актьорският му екип, министри, българският президент, хора на
изкуството;
·
Възрожденската
църква "Св. Николай Мирликийски", построена в 1848 г., с килийното училище и срещуположната им стара фурна
са ансамблов паметник на културата от национално значение;
·
Храмът
на Кибела, открит близо до пл. Рибарски, е
археологически паметник на културата с наднационално значение;
·
Средновековните
крепостни стени на града, запазени в кв. ,,Васил Левски",
са археологически паметник от национално значение;
·
Възрожденските
каменни чешми, големите търговски каменни сгради и оцелелите тук-там
традиционни възрожденски къщи също са забележителни произведения на българската
архитектура;
·
Паметник
на падналите за обединението на България във войните 1912-1913, 1915-1918,
1941-1944 г. 61 балчиклии;
·
Паметник
на кап. Георги Радков и командваната от него лека брегова батарея,
победила и отблъснала в морския бой при Балчик на 13.12.1916 г.
тежката руска ескадра, бомбардираща и опитваща се да
разруши напълно красивия български град;
·
Паметни
плочи на родените или живели в Балчик македонски войводи Андон Калчев, Михаил
Даев, на опълченците Георги Попов, Никола Иванов, Никола Минков и на дома на
опълченеца Георги Попов;
·
Паметник
на убитите от румънските окупатори при репресиите 1913 - 1940 г. 73-ма жители
на града и над 900 от околните села;
·
Историческият
музей на Балчик разполага с интересни находки, датиращи от преди няколко века.
·
Етнографски и
възрожденски комплекс;
·
Художествената
галерия в Балчик е с над 40-годишна история;
нейна основателка е Клара Петкова. Във фонда на галерията има произведения на
Владимир Димитров - Майстора, излагани са творби на Салвадор
Дали и други световни майстори.
Най-значимото
събитие за гр.
Балчик е откритият през 2007 г. храм на богинята майка Кибела в
центъра на града. Досега археолозите са открили 8
уникални статуи от бял мрамор на богинята майка и над 18 мраморни плочи с
напълно запазени надписи на старогръцки.
Град
Балчик е център за много културни мероприятия. Ежегодно се провеждат множество
фестивали. С традиции е детският фестивал Усмивките на морето. С тенденция да
се превърнат в ежегодни фестивали са Балфест — международен филмов фестивал за
документални филми и международния Филм форум.
24
май е определен като празник на Балчик. На този ден в града има богата
културно-развлекателна програма, както и богата търговска алея.
През
2007 г. в началото на месец май бе поставено началото на първия фотопленер
„Балчик — древен и модерен“. Повече от 40 фотографи запечатаха Белия
град. Снимки от организираната изложба бяха показани в София, Варна, в Габрово
и Русе.
Архитектурно-парковият
комплекс “Дворецът” се намира на
около 2 км югозападно от центъра на гр. Балчик, на 40
км североизточно от Варна и представлява комплекс вили и други постойки,
разположени при морския бряг.
През
Междусъюзническата война Румъния нарушава подписания от нея Петербургски протокол
и напада в гръб България. На
28 юни 1913 г. добруджанската ѝ армия окупира необезпокоявана българските
държавни територии до линията Тутракан-Балчик. Кралицата на Румъния – Мария
Единбургска,
харесва много завладяната българска земя, мекият
климат, топлата морска вода и живописните балчишки скали.
Причините
и изборът на място за построяването на новата ú резиденцията обаче е предопределен
от политически съображения за маркиране на окупираната територия като румънска
и то в най-южната ú възможна точка. В началото на 20 в.
местността на югозапад от гр. Балчик е известна под името „Трите воденици” и
държавна гора Кулак. В румънските регистри след окупацията са записани
документи за собственост на хора с български имена, издадени от Министерство на
земеделието и владенията. Има свидетелства за „безплатно прехвърляне на земи”. Други документи,
датирани към 1935 г.
удостоверяват, че по действащия тогава закон за земеделската реформа в
Румънското кралство, същата година кралицата получава документи за собственост
на терена и сградите и е допълнено, че „цената на имота и съответстващите такси
към продажбата му са изцяло платени”. Площта, собственост на монархията,
постепенно се уголемява. Към 1937 г.
владенията се простират вече върху 209,8 дка, а към 1938 г.
площта им още се увеличава и достига 244,8 дка.
Вилният
ансамбъл
е по проект на италианските архитекти Америго и Аугустино за лятна резиденция
на румънската кралица Мария. Строителството се извършва от 1924 до
1934 г.
В
годините на окупацията покрай румънската аристокрация в Балчик купуват места
много румънски интелектуалци, сред които и известната художничка Чичилия
Куцеску Сторк. Те
често са канени в кралската резиденция; така
"Дворецът" се превръща в значително културно средище на Черноморието.
На 7 септември 1940 г. цар Борис III с международна подкрепа успява да сключи
Крайовския договор и да върне Балчик и цяла Южна Добруджа на България. В 1948
г. с Междудържавно споразумение между Румъния и България, обектът е преотстъпен
за стопанисване на българската страна.
Ботаническата
градина,
създадена след освобождението от румънска окупация,
е изградена в 1955 г. от акад. Даки Йорданов, ректор
на СУ „Св. Климент Охридски”. С Разпореждане № 1650/30.08.1961 г. Министерски
съвет на НРБ одобрява закупуването на недвижими имоти, собственост на Румъния,
намиращи се на територията на Народна република България, сред които е и
бившият дворец в Балчик. През 1970 г. е подписана Спогодба между Народна
Република България и Социалистическа Република Румъния за прехвърляне
собствеността на някои недвижими имоти, между които целият
терен и всички сгради на бившия дворец в Балчик. Днес дворецът е добре запазен
и постоянно реставриран, а след 80-те години превърнат в забележителен
туристически център.
Дворецът
включва два основни елемента – сграден фонд и Ботаническа градина с парк. Част
от парка е превърнат в научна ботаническа градина, която се стопанисва от СУ
"Св. Климент Охридски". Най-важната природна даденост на двореца е
изобилната и кристалночиста вода на изворите "Бял кладенец" и
"Чатал чешма". Тя е протичала през малка долина и е задвижвала
воденичните колела на мелниците в местността. В архитектурата на двореца се
преплитат старобългарски, готически, ориенталски, мавритански елементи. Комплексът
включва още спомагателни постройки и редица вили. Пътят към двореца се спуска
между два реда каменни стени и спира пред главния вход с караулното на часовоите.
В двора е изграден параклисът "Стела Марис". Други популярни
забележителности са "Божествената градина", градина "Английски
двор", "Градината с кръстовидното водно огледало",
"Гетсиманската градина", "Мостикът на двореца и гаражите за
яхти", юзината и "Мостът на въздишките", "Алеята на
виното","Алеята на вековете" "Висящите тераси", гробът
на кралица Мария и др.
Университетската
ботаническа градина при СУ "Св.
Климент Охридски" в Балчик е създадена през 1955 г. Днес тя се простира на
площ от 194 дка, като част от нея е със статут на Защитена местност по ЗЗТ. В
границите на защитената местност специалисти и любители могат да наблюдават
естествените екосистеми и да оценят богатото биоразнообразие на региона.
По
протежението на морския бряг на терен с голяма денивелация са
обособени тераси - градини, свързани помежду си със стръмни стълби, зелени
тунели и арки.
През
1955 г. теренът на парка е предоставен на Софийския Университет за създаване на
Ботаническа градина, която се изгражда под ръководството на акад. Даки
Йорданов. От 2005 г. Университетската ботаническа градина отваря своята
адаптирана градина, предназначена за посещение от хора с увреждания. Тя е
официално открита по повод 50-годишния юбилей. Университетска Ботаническа
градина - гр.
Балчик е специализирана в развитието на колекции от тропични и субтропични
екзоти, както и други уникални растения. Известна е с колекцията си от
едрозамерни кактуси и сукуленти, експонирани на открито през топлите месеци на
площ от около 1 дка. През 2012 г. отвори врати постоянна експозиция от кактуси
и сукуленти, и така любителите на тези бодливи екзоти могат да се насладят на
цветовете и красотата им целогодишно. Атракция е и градината със зимоустойчиви
кактуси. В Университетска ботаническа градина - Балчик растат и други екзотични
и рядко срещани дървета като каучуково, бонбонено, книжно дърво, древно гинко,
метасеквоя, едроцветна магнолия, лирово дърво и др. В парниците на градината
зреят лимони с големина на хандбална топка, както и много други екзотични
плодове като банани, папая и др. Неповторим акцент са красиво оформените
партери и кътове на градината; представени са едногодишни
пролетни и летни цветя, алпийска и водна растителност, папрати, защитени и
редки видове,
лиани, цъфтящи и вечнозелени храсти. В тази неповторима градина се отглеждат
над 3000 растителни вида.
Освен
красив кът на България, Университетска ботаническа градина в Балчик е място за
изследователска и научна дейност, студентски практики, инициативи, свързани с
екологичното образование и изкуството. Ситуирането на Ботаническата градина на
територията на Архитектурно-Парковия комплекс "Двореца" е
предпоставка за отчитане значимостта на културното наследство и Универсетиетски
ботанически градини отговорно проучват автентичността на този комплекс с цел
извършване на дейностите по опазване и устойчиво ползване.
Тук посетихме, разбира се, Университетската ботаническа
градина като разполагахме с около 2 часа. Имах време да разгледам и „Двореца”,
но бях толкова запленена от градината, особено от розариума и водопада, че,
когато тръгнах към входа на Двореца ръководителите ни извикаха и тръгнахме
отново на път. Хвана ме силен яд, но след години разбрах, че не е имало защо.
Нищо толкова особено не бях изпуснала. Затова спрях да съжалявам – много
по-хубава бе градината на СУ. Следващата ни цел бе отдалечена на 33 км.
До̀брич е град в
Североизточна България, административен и стопански център на област Добрич и
община Добрич. Той е разположен в южната част на
географския район Добруджа, на около 30 км от северното
Българско Черноморие.
Град
Добрич е разположен в Дунавската равнина върху Добруджанското плато. Градът е
самостоятелна община и административен център на едноименната област.
Територията на общината е с обща площ 1705 ха.
Разположен е по двата бряга на малката Добричка река (Суха река) на 220 м. н
в. Отстои на ок. 50 км северозападно от Варна, на 92 км югоизточно от
Силистра. Градът е предпочитан от много хора заради доброто му разположение (на
около 30 км
от Черноморието).
Известен е с градския парк "Свети Георги", който е един от
най-големите градски паркове в България и на места разполага с напълно
девствена природа.
Първи
свидетелства за историята на гр. Добрич са
откритите
археологически останки от времето на античността (IV-III в.пр.Хр. — II-IV в.сл.Хр.)
и ранното Средновековие
(VII-XI в.).
Открит
е старобългарски некропол с езически гробове в центъра на града.
Опустошителните нашествия на печенеги от първата третина на 11 в.
обезлюдяват вътрешността на Добруджа и животът в селищата замира през целия
период на Второто българско царство.
През
16 в.
отново възниква селище. Негов основател е турският пътуващ търговец Хаджиоглу,
чието име градът носи до 1882 г. (Хаджиоглу
Пазарджик). Според сведения на турския пътешественик Евлия Челеби, посетил
града към 1646 – 1650 г., в него има над 1000 къщи, около 100 дюкяна, 3 хана, 3
хамама, 12 джамии, 12 училища.
През
17 - 19 в.
градът се развива като занаятчийски, търговски и земеделски център. Прочува се
с изделията на тъкачеството, абаджийството, бакърджийството, с
кожено-ловджийските си принадлежности, както и със селскостопанските си
продукти — жито, ленено семе, сурови овчи кожи, вълна, сирене, кашкавал.
До
началото на 19 в.
населението на града достига 12 000 жители. Голяма част от населението са
пришълци от източните части на България след руско-турските войни (1810, 1828,
1845 г.). След Кримската война тук се заселва голяма група българи от
Котленско.
През
1851 г. се организира прочутият Добрички панаир, който приема стоките на едрите
търговци от Варна, Русе, Шумен и по-далечни градове. Оформя се културният облик
на града, развиват се църковното и просветното дело, въвежда се девическо
образование. Първата българска църква тук — Свети Георги, е построена през 1843
г., а през 1844 г. към нея е открито българско килийно училище. От 1869 г.
започва благоустрояване: изгражда се градски парк, телеграфна връзка с гр.
Варна, създава се пощенска станция, започва да работи построената през 1866 г.
градска болница.
Хаджиоглу
Пазарджик е освободен от турско владичество на 27 януари 1878 г. от части на
Долнодунавския руски отряд (командир, ген.-лейт.
Аполон Цимерман). През 1882 г. по настояване на своите граждани той е
преименуван на името на българския владетел Добротица, който през ХІV в.
управлява Добруджанското деспотство (княжески указ от 19 февруари 1882
г.).
При
избухването на Балканската война в 1912 г. 12 души от
Добрич са доброволци в Македоно-одринското опълчение.
На
развитието на града през първите десетилетия на 20 в.
се отразяват политическите превратности, предизвикани от трите поредни войни.
Първата окупация от румънските власти трае до 1916 г. По време на Първата
световна война, в дните между 5 и 7 септември 1916 г., тук се водят тридневните
кръвопролитни сражения за отбраната на града, останали в българската история
като Добричката епопея. Руската казашка дивизия, командвана от ген.-лейт.
Леонтович, е разбита от кавалерията на ген. Иван Колев, комуто се приписват
известните думи: "На чувството на уважение към русите трябва да
противопоставим обичта към България!" След подписване на Ньойския мирен
договор Южна Добруджа (и гр. Добрич) е в
границите на Румъния. Борбата срещу румънската окупация продължава до 1940 г.,
когато е подписана Крайовската спогодба и Южна Добруджа е върната на България.
На 25 септември 1940 г. българската армия влиза в Добрич. На тази дата се
чества Денят на гр.
Добрич.
От
1949 г.
няколко десетилетия градът носи името на маршал Толбухин. От 19 септември 1990
г. с президентски указ е възстановено старото име — Добрич.
Община
гр.
Добрич има условия за развитие на туризъм, което се обуславя от редица
благоприятни предпоставки. Водещите сред тях са богатото културно-историческо
наследство, туристически обекти като “Стария Добрич”, Художествена галерия,
Център за защита на природата и животните, международни фестивали, панаир,
близостта до морските курорти. Реализацията на трансграничните инфраструктурни
проекти и на проектите за трансгранично сътрудничество ще разкрият нови
възможности за интензивно развитие на международния туризъм в общината. Добрич
разполага с добре развита спортна база, която създава условия за активното
организиране на национални и международни състезания, за привличането на
тренировъчни лагери на чуждестранни отбори.
Музеи и галерии:
·
Исторически
музей;
·
Етнографска
къща;
·
Етнографски
комплекс „Старият Добрич“;
·
Къща-музей
„Йордан Йовков“;
·
Къща-музей
„Адриана Будевска“;
·
Литературен
музей „Йордан Йовков“;
·
Мемориален
комплекс „Военно гробище“;
·
Художествена
галерия.
Строителството
на комплекса „Старият Добрич”започва през
1973 г.
Арх.
Витлием Чалъков е един от хората, проектирали и
изградили комплекса. Имало стари
работилнички, дюкянчета. Там, дето сега са ханът и кръчмата, се плетели
оградни мрежи. А където е бъчварницата имало малки архаични магазинчета, останали още от турско
време. В тях можело да
се намери
абсолютно всичко – дървени лъжици, рогозки, постни бои, чувени за качамак.
Някъде срещу тези дюкянчета било турското
читалище, по-нагоре – шапкарницата на бай Станчо. От другата страна, където
сега е ковачницата, имало арменски
магазин, джамията си останала на същото
място, а където сега е администрацията на комплекса, имало
шкембеджийница.
Взело
се решение пълното наименование на този комплекс да бъде „Етнографски комплекс
„Старият
Добрич”, архитектурна среда за запазване и съхранение на стари, характерни за
региона занаяти.” Повечето от проектите са правени
по спомени на бивши собственици.
Часовниковата кула съществува от
най-малко 200 г. Часовникът отмервал
работното време, регулирал живота в чаршията.
Неговият звън се чувал в целия град.
Своеобразен
символ на българската култура на града става часовниковата кула. Тя била
построена на видно място, близо до занаятчийската улица, на площад.
Инициативата за нейното построяване била на занаятчийските еснафи:
от една страна -
за спазване
на работното време и предпазване от нелоялна
конкуренция, от друга -
за наблюдателница на противопожарната група.
Но
със своята архитектура и височината си часовниковата кула става израз на
непокорния възрожденски дух на българина, част от стремежа му да изгражда нова
култура и своя икономика, независима от изостаналата Османска империя.
Стрелките
на старинния часовник бяха застинали и не отмерваха времето. Не се чуваше и
камбанният звън на точен час повече от 10 години. За голяма радост на добричлии, през 2013 г.
часовникът проработи и отново огласява гр. Добрич със своя
силен и мощен камбанен
звън.
Часовниковият
механизъм е изцяло ръчна изработка от метал, с ковашки сглобки. Механизмът се
задвижва с каменни тежести и навремето е било необходимо да се навива всеки
ден. Такива старинни часовникови механизми, изработени от габровски майстор,
има само на няколко места в страната. Дървено стълбище отвежда посетителите към
върха на часовниковата кула в “Стария Добрич”.
Ателиета в „Стария Добрич”:
·
Зограф - българската иконопис е безценен дар от творците,
създали основите на това изкуство още от Х-XI в. Тя бележи връх по времето на
Второто българско царство (1185-1396 г.), а също така
и в най-тежките десетилетия на Османското робство - началото
на XVIII в., когато творят тревненските зографи Папа Витан, Симеон Цонюв,
Димитър Зограф, Захарий Зограф. По тяхно време се увеличава
употребата на български език в иконописта. Това е своеобразен израз на
възрожденския дух
и национално самочувствие. За иконите от този период е характерна появата на
композиции и персонажи от ежедневието на българина – стада с пастири, жени и
мъже в традиционно или градско облекло, битови предмети. Тематиката
на иконописта се обогатява и с изобразяването на български светци, учители,
както и на обикновени българи, увековечени с
достойнството и жертвоготовността си да не се отрекат от християнството в
мрачните дни на Османското робство. Зографът в ателието в Стария Добрич е работил като
реставратор, изографисвал е и нови църкви.
·
Книговезът
се занимава с изработване и подвързване на книги, както и тяхното реставриране. Ателие
„Книговез“ развива и продължава традициите в занаята още от 1992 г.
и предлага на своите клиенти най-доброто качество в този бранш. Сертифицирани
майстори комбинират изпитани и традиционни в занаята методи и техники. Материалите,
които се използват в ателието, са естествени кожи, изкуствени кожи, книговинил,
текстил, както и много др. Ръчната
изработка, която се практикува в ателието, е гаранция за уникалност на всяка
книга.
·
Грънчарница. Грънчарството
е традиционен български занаят, който идва още от времето на траките и
римляните по нашите земи. Ето защо в това изкуство се преплитат различни
стилове и етапи, предавани от поколение на поколение, от
род на род до
наши дни. Грънчарството е свързано с изработването на глинени съдове: гърнета,
стомни, вази, паници, блюда, делви, гювечи, кадилници, свещници, саксии и много
други предмети. Изключително разпространен занаят, упражняван почти във всяко
по-голямо селище в миналото. Забележително майсторство се
наблюдава във формата на затворените съдове (стомни,
крондири),
които изумяват със своята пропорционалност между шийката, тялото и дръжките.
Колоритът от шарки върху керамиката се постига чрез няколко
способа на оцветяване: гравиране, цветно рисуване и апликиране на добавъчни
фигури. Гравирането се нарича шарене и се извършва чрез въртене на грънчарското
колело, при което се образуват известните вълнообразни черти, ивици и дъговидни
форми. С цветното рисуване пък се начертават фигури на цветя, птици и други
животни, шарки,
характерни за всеки регион в България, както и за всеки грънчарски род. Място
в грънчарското изкуство заемат коминните завършъци, които са служели за
декоративна украса, както и керамичните тръби за водоснабдяване и канализация.
·
Дърворезбар. Изкуството
резба е било присъщо само на мъжете. Съществуват два типа резба – плоска резба,
известна като пастирска, и едра скулпторна резба, означавана като занаятчийска.
Украсените с пастирска резба предмети са наричани от народа писани – писана
хурка, писана гайда или писан кавал. Това е така, защото върху гладката
повърхност са правени чести врязвания с нож. Но най-известните творения на този
тип резба са пищно украсените врати, тавани, конзоли под стрехите, парапети на
възрожденските къщи и черкви. Изящните широколистни розетки,
плетеници, мрежи от ромбове, квадрати и триъгълници спират дъха щом отправиш
поглед към всяка една част от тези къщи. Едрата скулптурна дърворезба
вплита в себе си божественото и митичното начало на природата и човека. Изящно
гравираните иконостаси, царски двери и владишки тронове, а също така малките
композиции от библейски и житейски характер, пленяват и до днес всеки,
докоснал се до тях.
·
Геврекчийница. В
този комплекс се намира една малка къщурка, където се правят единствените по
рода си в България гевреци. Във всеки град има гевреци, но такива като в Добрич
няма никъде, твърдят и българските, и чуждестранните гости на града. Уникалното
в добричките гевреци е рецептата. Никой не знае откъде е дошла и кой е първият ú
майстор. Знае се само, че тя е единствената запазена в България и че Добрич е
единственият град, който продължава да я спазва. Уникалното в добруджанския
геврек е това, че той е от варено с глюкоза тесто. Най-старият геврекчия в
Добрич бил бай Митьо Гърка. Следвали го много други, все покойници вече.
Рецептата и майсторлъкът се предават от поколения на поколения, но не е ясно
кой е прародителят на рецептата за гевреци.
Най-старите добруджанци си спомнят, че първата геврекчийница била до
днешния модерен хотелски комплекс „България“. Там гевреците на ръка въртял бай
Митьо Гърка. Дали е бил наистина грък и е дошъл от южната ни съседка, дали той
е измислил рецептата, никой не казва. През 1979 г.
се изгражда Етнографският комплекс „Старият Добрич“, чиято цел е възраждането
на традициите в българските занаяти. Сред дърворезбата, бъчварството,
шапкарството, везмото и т.н. място се отрежда и на геврекчийството.
·
Шапкар. Георги
Колев: „Колкото и високо да се издигнеш, винаги над тебе ще е шапката.” Вече
над 25 години майсторът шапкар работи в ателието си в Стария Добрич. Наследява
занаята от своя баща Станчо. Непременно трябва да се отбиете
при него. Бай Георги обича да разказва.
За младостта си, за професията си - оператор в БНТ, за хобито си да събира
автографи от известни личности и пожелания и снимки от посетителите си от цял
свят. Прилежно подвързаните и грижливо пазени тетрадки свидетелстват, че
почитателите на шапките му са от 89 държави. С увлечение разказва за срещите си
с Боби Чарлтън, Копола и други знаменитости. В ателието
показва една своя много ценна ножица, изкована през 1895 г.
Стените са покрити с ценни мисли, отличия и спомени.
·
Бъчвар. Бъчварството
е една незаглъхнала традиция в българския бит. Бъчвата навлиза през IX в.
и от тогава до днес нашите майстори усъвършенстват своите умения. Професията се
практикува преди всичко от мъже. Необходими са бързи и точни движения на ръцете
и пръстите, издръжливост на принудителни работни пози и физически натоварвания,
наблюдателност и „мерак”… Необходим
е висококачествен дървен материал от дъб, акация и черница. Технологията е
следната: след като се набави необходимото количесто материал, който е под
формата на трупи, той се разбичва на дъски. Нарязаните дъски се нареждат на
камари, които се оставят да съхнат. След като настъпи периода, в който дъските
са технологически сухи, започват да се обработват. На всяка дъска ú се предава
лице и размер (дължина). Правят се определени ъгли (чап) от двата края на
дъската, за да може събрани една до друга, чрез дъги да оформят окръжност.
Събраният бъчварски съд преминава процес на попарване, проваряване и термичен
процес чрез опалване на сухо. С помоща на фреза се изготвят „вътора” по цялата
обиколка на тялото отвътре и „фроша”. Бурето или
кацата се затварят с дъно, което се полага в канала (вътора). Поставя се папур
между канала и дъното и между всяка дъска. Задъненият съд се изглажда външно. В
бъчварницата атмосферата е омагьосваща. Като се започне от мириса на дърво и
разнообразните видове бъчви с различни размери, та се стигне до картата на
България със старите граници, подарена на домакина от младежите от ВМРО. Тук
всяка частица излъчва особения чар на нещата, направени на ръка. Затова и
хората, които идват са особняци, чешити, индивидуалисти, инженери, артисти,
интелектуалци, патриотично настроени младежи. Тук можеш да си свериш часовника
по глобални, местни и национални теми. Най-добрата
дървесина за бъчви е белият дъб, но т.к. в Добруджа няма
такъв, Кольо Колев работи с акация, която пък идва от горските пояси в региона,
които се изсичат, за да се използват освободените територии за земеделски
площи. Акацията съхне две години и едва тогава майсторът посяга към нея.
Големината на бъчвите варира от 5, 10, 20, 50, 200 до 300 и повече литра.
Цялостната направа отнема поне седмица. Големите съдове се сглобяват в близко
село, защото процесът е прекалено шумен. Оказва се, че
ако едно буре се стопанисва правилно, може да издържи до 50 години. А
най-важното условие да се съхрани бъчвата е да се слага в нея хубаво вино.
Когато свърши божествената напитка, бъчвата се измива хубаво и се оставя на
проветриво, за да изсъхне. Есента се запарва, пак се слага хубаво вино и никога
не се използват препарати. Киселото вино е пагубно за бъчвата, защото я
„заразява” с кисели бактерии и това разваля всяко следващо вино.
·
Ковач. Широко
е приложението на кованото желязо в предметите за бита – прибори за камина,
пиростии, вериги, кантари; земеделски сечива – мотики, брадви, косери, както и
в предметите, които обслужват нуждите на църквата – кандила, свещници и др.
Дълголетните традиции на този занаят съхраняват старите практики и способи за
украсяване. Мотивите са стилизирани растителни и животински елементи,
вдъхновени от хармонията между човека и заобикалящия го свят.
·
Шевици. Везането
е било едно от главните домашни занятия на жената в миналото. В основата на
българската народна шевица има славянски елементи, които ясно разкриват нейната
общност и близост с характерните белези във везбата на другите славянски
народи, с които България е имала досег в своето историческо развитие. Но тези
чужди орнаменти са пресъздадени в стила на българското и имат национално
своеобразие и самобитност. Шевицата е везана направо върху
естествената структура на тъканта, и то с фино опредени, обагрени с растителни
багрила вълнени конци. Прелестта
на българската шевица се дължи и на умело подредените цветни съчетания. От
меките преливни тонове на бледите цветове до силните контрасти на ярките личи
вещина и вкус. Тя е богата на орнаменти, много пестеливо контурирани. Най-често
са стилизирани градински цветя: ружа, лале, карамфил, и по-рядко – полски и
горски растения. Характерни са стилизациите на животински фигури, предимно на
птици: петли, гъски, пауни, гълъби. Този свят от животински и растителни образи
е почти геометризиран, което се дължи на изискването за техническо изпълнение. Високата
художествена стойност на шевицата се дължи и на умелото техническо изпълнение.
Извънредно разнообразните бодове дават възможност за едно съвършено претворение
на образите. Чрез тях се подчертават някои особености, които характеризират
везбената орнаментика.
·
Кожухар. Приложението
на обработените кожи е свързано с наличието и развитието на няколко занаята: Кожухарство,
свързан с производството на връхни кожени облекла; Сарачество
– производство на седла, ремъци, конска сбруя, юлари, хамути; Чехларство
(папукчийство) – производство на обувки и цървули; Калпакчийство
– свързано с производството на калпаци, женски и мъжки шапки от овча кожа или
от кожа на дивеч.
В Добрич обядвахме като в търсене на заведение за целта,
ни запра такъв дъжд, че само за 5-6 мин. станахме мокри гъски с моите колежки,
с които обикаляхме заедно. Разбира се, веднага щом влязохме в една добруджанска
кръчма, дъждът спря... Класика просто! След като хапнахме тръгнахме да се
разходим. Посетихме комплекса „Старият Добрич” и Художествената галерия. После
се върнахме във Варна, още 54 км, за вечеря и нощувка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар